— Добре, след като парамедиците те прегледат. Кой беше този тип?
— Мъжът от онази вечер в бара. Онзи, който изблъска Куки. Той се блъсна в мен — казах, докато клепачите ми се затваряха. — Щеше да убие жена си.
Остатъкът от вечерта беше мазало. Чичо Боб искаше да се обади на Куки, но отказах да го оставя да я събуди. Тя щеше да бъде бясна сутринта, но щеше да го преживее. Винаги успяваше. Парамедиците продължаваха да настояват да отида в болница, но аз отказах, дори когато чичо Боб заплаши, че ще накара да ме арестуват. Трябваше да му напомня, че не бях като останалите момичета в парка. Щях да се излекувам за дни. Той искаше да направят рентгенова снимка на крака ми, но имах чувството, че ако наистина беше счупен, нямаше да мога да отпусна тежестта си върху него. Така че той направи снимки на гърба ми и на другите наранявания заради доклада си, после ме откара у дома.
Дори ме отнесе нагоре по стълбите до втория етаж.
Може би трябваше за известно време да спра да му създавам неприятности. Може би за ден или два. Когато го попитах за Мизъри, той поклати глава. Моята Мизъри. Какво щях да правя без нея?
Така че, пребита и смачкана, лежах свита в леглото с много разтревожената Фейт под него и с много разярения Рейес седнал на пода до него, гърбът му бе облегнат на стената, краката му бяха свити, ръцете му бяха отпуснати върху коленете, а очите му следяха всяко мое движение. Всяко мое вдишване. Беше ни чул да идваме и моментално се бе озовал до вратата ми. Беше изгледал злобно Чибо, но чичо ми, като същински кавалер, не възрази. Изглеждаше облекчен, че има кой да ме наглежда, след като настоях да си отиде у дома и да си почине.
И понеже исках душ повече отколкото исках следващата си чаша кафе, не можах да се справя. Нямах енергия. И ме беше страх, че ще боли. Така дойде утрото, чаршафите ми щяха да миришат на бензин, макар че повечето изгоря, а цялата стая щеше да има силна, остра миризма.
Можех да усетя гнева на Рейес, нагорещена до червено ярост точно под стоманения му външен вид. Вероятно искаше да прекърши гръбнака на Тайдуел. Със сигурност имаше разрешението ми, не че щеше да му бъде от някаква полза. Но пък беше изпратил Гарет в ада и после го беше измъкнал от там. Докъде точно се простираха силите му?
Но не това сънувах, докато спах. Сънувах огън. Сънувах Ким и скорошното й хоби. Сънувах Тайдуел и решението му да ме изгори жива. И сънувах мъжа, който седеше до мен. Неговият огън. Огньовете, в които е бил създаден. Колко горещи трябва да са били, за да създадат такова удивително създание? Колко ярка е била първата искра?
А после го имаше и огъня, който аз погълнах. Който абсорбирах. В който се окъпах. Който вдишах и погълнах.
Бях дракон. Силен. Здрав. Смъртоносен.
И все пак копелето се бе опитало да ме изнасили.
Трябваше да призная, че това беше малко трудно за пренебрегване, дори и в сънищата ми. Но го усетих там, носещ се в сенките. Рейес. Наблюдавайки ме дори в развълнуваната реалност на безсъзнателния ми ум.
Когато отворих очи, погледът му не беше трепнал. И нямаше начин косата ми да изглежда добре. Но имаше и още. Можех да видя мрака, който го заобикаляше. Извиваше се като зараждаща се буря, нарастваща и кипяща. Но в центъра й, където седеше Рейес, гореше син огън, който ближеше кожата му като усукани небесносини змии.
— Не трябва да ме гледаш от това място — каза той.
Опитах се да седна, но не успях съвсем да го постигна.
— От кое място?
— От реалността, в която се намираш сега. Ще видиш неща, които вероятно не трябва.
— Как така съм в друга реалност? Аз съм си тук.
— Ти си портал. Можеш да бъдеш в която реалност си избереш по всяко време и при това да бъдеш в две различни по едно и също време. Сега трябва да я напуснеш.
— Тази нощ погълнах огън.
— Да, можеш да правиш това — каза той. Той отпусна главата си обратно върху стената. — А аз съм създаден от огън.
Сега можех да видя това. От мрак и огън.
— Така ли ще ме убиеш? — попита той.
Внезапна изненада се стрелна през мен.
— Ще ме погълнеш ли? — продължи той. — Да изгасиш огъня ми като го вдишаш? Да ме задушиш?
— Никога не бих те убила. Защо изобщо го казваш?
Тъжна усмивка се прокрадна по невероятно красивото му лице.
— Казах ти много отдавна, че ти ще причиниш смъртта ми. Със сигурност досега си го разбрала.
Той знаеше ли за предзнаменованието на Ракетата?