— Този коментар за Рейес ли се отнася?
— Според огнената яма. — Когато станах да си вървя, той добави: — Работя върху нещо. Обещавам ти, Чарлз, в минутата, в която знам нещо повече, ти също ще знаеш повече.
Той изпъшка и стана от мястото си, за да ме последва до вратата.
Отворих я, а после се обърнах към него.
— Суопс, знам, че не ти харесва да говориш за това, но не можеш просто да отидеш в ада и да се върнеш без драскотина.
Невесела усмивка се разпростря на лицето му.
— Разбира се, че можеш. Какво щеше да направиш ти, ако беше пратена в ада?
Пристъпих навън.
— Да спра, да залегна и да се претърколя? Онова, което имам предвид, е дали нещо лошо се е случило? Дали те… не знам… са те наранили? — Измерих го с пронизващ поглед. — Измъчваха ли те?
Усмивката му се промени в нещо, което наподобяваше съжаление.
— Не, Чарлз. Не ме измъчваха.
Той затвори вратата, преди да успея да кажа още нещо. Стоях там цяла минута, поразена, несигурна какво да направя, какво да кажа, как да помогна. Единственото нещо, което знаех със сигурност, бе, че току-що ме беше излъгал.
Тъй като не бях в настроение да се занимавам с Дарт, реших да изпробвам нов глас на път за вкъщи. Включих телефона си, отворих приложението, после заслушах как Кит4 включва всички системи. Бях огромен фен на „Среднощен ездач“, докато растях, мечтаейки си за кола, която може да ми говори, която може да ме предупреди за задаваща се гибел като наближаващи се терористи или полицейски радар. И когато Мизъри се трансформира в суперкола с турбо двигател и редица оръжия, бях спечелена. Най-накрая. Най-сетне можех да бомбардирам хора, които отказваха да се разкарат от лявата лента. Животът беше хубав.
Но Гарет е бил изтезаван. В ада, при това. Концепцията беше толкова чужда, че при всичко, което знаех, не можех съвсем да осмисля през какво бе преминал.
Какво му бяха направили? Съмнявах се, че китайското водно мъчение е влязло в играта. Но по онова време е бил безтелесен. Можеше ли душата да бъда изтезавана? После се замислих за всички хора, за които си мислим, че бяха отишли в ада, за които предполагаме, че бяха прекарали вечността, изгаряйки в агония. Това истина ли беше? Можеше ли душата да гори? Можеше ли да бъде рязана? Разкъсвана? Малтретирана?
Умът ми се въртеше от всички възможности. Трудно бе да си представя ада като физическо място, истинско място, макар че Рейес бе създаден там. Бе израснал там. Просто беше толкова чуждо. Толкова неземно. Толкова зловещо.
Кит проникна през мислите ми, предлагайки да изстреляме снаряд, преди да ми каже да завия към следващия изход. Уви, не се сближих с Кит така, както се надявах. Музиката му не струваше и оръжията му бяха безполезни пред силата на безразличието. Спрях го още преди да спра на моето място на паркинга.
— Какво мислиш? — попитах възрастният покойник на пасажерската ми седалка. Качих го някъде около Ломас и Уайоминг. Изглеждаше мил. Освен това беше гол както майка го е родила. Опитите да не поглеждам към пениса му се оказаха по-трудни, отколкото предполагах. — Хладно ли ти е тук?
Той не отговори, затова го оставих насаме с мислите му и се качих по стълбите към апартамента ми на третия етаж, където открих лепяща бележка на вратата си. Напоследък получавах доста такива, откакто главният ми заподозрян в случай с палеж нае апартамента, за който копнеех от години и се нанесе в дъното на коридора. Две неща ме наведоха на подозрението, че синът на въплъщението на злото си е играл с огън. Първо, той миришеше на пушек преди няколко нощи, а по-късно научих, че изоставена жилищна сграда е била запалена същата нощ. Второ, първият път, в който видях Рейес Фароу, беше в същата тази жилищна сграда, докато беше пребиван от чудовището, което го беше отгледало — Ърл Уолкър. След още малко ровене открих, че в някакъв момент от живота му Рейес бе живял на всеки адрес, където подпалвачът бе ударил. Това осъзнаване причини възел от ужас в стомаха ми, който се превърна в купчина оголени нерви, пулсиращи със съчувствие и жал към онова, през което бе преминал Рейес.
Погледнах към бележката. На тази пишеше: От какво се страхуваш?
От какво се страхувах? От факта, че може да е същият човек, който пали сгради наляво и надясно? От факта, че може да се наложи заради мен да го арестуват и да го пратят обратно в същия затвор, в който беше прекарал десет години заради престъпление, което не беше извършил? От факта, че подпалвачите имаха уникална психика, която водеше или към изключителна арогантност, или към изключителни сексуални отклонения? Рейес не беше от никой от тези варианти, доколкото знаех, но дали идеята да открия обратното ме плашеше?