— Здрасти, Ч-Чарли.
Погледнах през рамо и видях новият ми мъртъв приятел Дъф да стои до мен, нервно прехвърляйки тежестта си от едната на другата страна.
— Здрасти и на теб — казах, отключвайки вратата си.
— А-аз си помислих, че м-може да имаш нужда да поговориш с някой след онова, к-което се случи.
Сърцето ми спря. Проклятие. Време беше отново да се видя с кардиолога.
— Добре съм, но ти благодаря.
— О, д-добре. Радвам се.
Част от работата ми беше да помагам на хората да преминат отвъд, когато са готови. Понякога това включваше ролята на рамо. Като онова, на което да поплачеш. Задържах вратата открехната и му предложих пълното си внимание.
— Знаеш ли каква съм, Дъф?
Той натъпка ръце в джобовете си и ритна несъществуващо камъче.
— Д-да.
— Знаеш, че можеш да преминеш през мен, когато си готов, нали?
— Д-да, знам. Просто си мислех да те държа под око известно време.
Изпънах се.
— Да ме държиш под око?
Той го направи бързо, но въпреки това го видях. Хвърли поглед към апартамента на Рейес.
— Д-да, знаеш, в случай че и — имаш нужда от помощ или н-нещо такова.
— Дъф, оценявам предложението, но…
— Н-нанесох се надолу по коридора в случай че имаш н-нужда от нещо.
Проследих жеста му до апартамента на госпожа Алън.
— О, добре. Значи живееш с госпожа Алън?
Срамежлива усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.
— Д-да. Тя има куче.
Сложих ръка на студеното му рамо.
— Това не е куче, Дъф. Това е демон на име ПФ. На деветдесет процента съм сигурна, че е обладан.
Дъф се подсмихна.
— Поне няма никакви зъби.
— Просто бъди внимателен. Мисля, че има един останал зъб и знае как да го използва.
След още един бърз поглед към бърлогата на дракона, Дъф вдигна ръка.
— Ще се в-видим после, тогава.
— Звучи като план — казах с намигване. — Само помни, пази се от зъба.
Усмивката, която превзе чертите му, беше заразна и очарователна. Той направи още една крачка назад, помаха ми срамежливо, после изчезна.
Влязох в апартамента си с намерението да се отпусна малко, но после премислих. Ако някой знаеше през какво е преминал Гарет и какво е трябвало да изтърпи в огнените ями, това щеше да е Рейес. Той бе израснал в ада в края на краищата, а после бе изтърпял цяла нова версия на думата „зло“ тук на Земята в ръцете на Ърл Уолкър. Уолкър, който бе правил нечестиви неща с Рейес, докато е бил съвсем млад, малтретирал го безжалостно, а накрая нагласил нещата така, че да обвинят Рейес за убийството му и да го пратят в затвора, въпреки факта, че беше жив и здрав. Е, вече не съвсем здрав, заради експертно използваното острие, което Рейес бе завъртял, но жив така или иначе.
Отидох до апартамента му е почуках. Фактът, че ръката ми трепери леко, ме изненада. Не че не съм била в компанията му и преди. Доста пъти. И в разнообразни етапи на разсъбличане. Но никога не бях ходила в скромния му дом, в леговището му. Никога не бе имал предимството на домакин, а от осъзнаването, че в минутата, в която прекрачех този праг, щяхме да бъдем на негов терен, в стомаха ми запърхваха пеперуди. А освен всичко друго, му бях длъжница. Отново. Беше спасил живота ми тази нощ. Не от Тайдуел, а от Куки. Тази жена беше заплаха.
Той открехна вратата, колкото да мога да зърна част от него, и пеперудите се разшаваха. Особено когато изви въпросително вежда.
— Помислих си, че може да поговорим — казах, поддържайки спокойна външност. Скромна.
За момент си помислих, че ще ме разкара, че ще ми каже, че е уморен или че има работа за вършене, поколеба се толкова дълго. Но вместо това той се обърна и се зае с нещо, докато аз се опитвах да надникна над рамото му в апартамента. После отново се обърна към мен. Лукава усмивка извиваше едното ъгълче на устата му, докато поставяше още една лепяща бележка на вратата, преди да я хлопне пред лицето ми.
Примигнах, после прочетох бележката.
Използвай ключа.
О, в името на соса от печено месо. Измарширувах обратно до апартамента ми, грабнах ключа от чантата си, после се върнах и използвах проклетото нещо, опитвайки се да измисля каква беше тази работа. Всъщност трябваше да призная, че ми харесва да го имам. Харесваше ми да имам достъп до дома му, до живота му. Бях го отричала толкова дълго, че беше хубаво да имам една малка част от него, един мъничък знак за потвърждение. Той се плъзна с лекота в ключалката. Завъртя се сякаш наскоро бе смазана. И, естествено, в ума ми изникнаха всякакви ситуации, за които това можеше да е метафора. Такава мръсница бях.