Прекосих апартамента и зърнах господин Рейес Фароу да се занимава с нещо в кухнята. С домакинстване. Гледката беше едновременно шокираща и трогателна и трябваше да откъсна поглед, преди той да забележи. Не можех да позволя да свикне с идеята, че го обожавах. По-добре да го оставя да гадае.
За първи път влизах в новата му квартира. Изобщо не беше каквото очаквах. Разбира се, не знаех какво да очаквам. Може би нещо в студени тонове с много сиво и хром. Онова, което получих, бе топлина, много наподобяваща на самия мъж. Хубаво беше. Много мебели със земни цветове и открита камина от черен мрамор, разделяща двете стаи. В едната имаше маса за билярд от тъмно дърво и кремаво покритие. Беше зашеметяващо. Апартаментът му даваше усещането за дом — нещо, което не очаквах.
Вдигнах поглед, когато отново влезе в стаята. Походката му привличаше вниманието към съблазнителния ханш, а плоският му корем и широките рамене, биха накарали всеки мъж да се гордее. Беше облечен с бяла риза, която висеше свободно над дънките. Ръкавите бяха навити нагоре, позволявайки на загорелите му предмишници да се покажат отдолу. Погледът ми се спусна към дланите му. Той имаше най-невероятните длани, а ръцете му бяха като от стомана. Знаех го. Държал ме бе уловена в тях преди. Бяха място, на което копнеех да се върна.
Той ми подаде чаша червено вино. Друг жест, който не бях очаквала.
— Тост? — попита той, вдигайки чашата си.
— За какво вдигаме тост? — Чукнах чашата си в неговата, после я надигнах към устните си.
— За факта, че момиче, което познавам, на име Чарли преживя още един ден.
Той не ме наричаше Чарли често, но казано от него звучеше по-интимно, отколкото когато някой друг го произнасяше. Чувството беше хубаво, сричките излизаха от устата му като мед.
Когато не отпих, той ме нарече с прякора, който ми беше дал.
— Дъч? — И усещането за това бе още по-интимно. Гласът му, наситен и кадифен, и гладък като бонбон от лакта, дръпна струна някъде дълбоко в мен. — Добре ли си?
Кимнах и най-накрая отпих. Плодова топлина изпълни устата ми, загрявайки гърлото ми, докато преглъщах освежаващата течност.
— Добре съм — казах. — Даже страхотно, благодарение на теб. Отново.
Едно ъгълче на устата му се изви, жестът беше очарователен.
— Харесва ми какво си направил с мястото.
Той се усмихна и погледна към произведението на изкуството, което бе сътворил.
— Все още не съм сигурна как успя да убедиш собствениците да дадат парите — казах.
— Мога да съм много убедителен, когато поискам, а освен това, те не са плащали нищо. Аз платих за ремонта.
— О. Не знаех.
— Така или иначе чух, че собственичката е малко луда. Тя винаги се оказва в съмнителни ситуации. С радост й помогнах с този ремонт.
Никога не бях срещала самия собственик на жилищната сграда. Единственият контакт, който имах, бе с хазяина, господин Замора, и ме бодна лека ревност от интимния начин, по който използва думичката „тя“. Подразни ме. Не бях ревнив човек. Никога не бях завиждала на никого по каквато и да е причина, но се появява Рейес Фароу и изведнъж се превръщам в онази мацка от „Фатално привличане“. Докато се усетите, вече ще варя зайци.
— Защо не дойде да ме видиш? — попита той, докато отиваше към отрупан с възглавници диван. Отпусна се и потъна в него, изпъвайки крака напред. Сякаш беше нещо, което правеше всеки ден, сякаш го бе правил цял живот. Зачудих се как ли се е чувствал в затвора. Без дивани и без мраморни камини, без хладилници, които да може да плячкосва, когато си поиска. Запитах се какво ли му е било да бъде ограничен, или по-точно наказан за престъпление, което не е извършил. Дали липсата на свобода е била още по-трудна?
Прогоних мислите си и го последвах.
— Не знам. Последният път, когато те видях, беше прострелян заради мен с куршум петдесети калибър. Не бях сигурна дали ще искаш да ме виждаш.
— Значи всичките бележки на вратата ти не ти подсказаха?
Седнах на кресло, което стоеше под ъгъл с неговото място.