— Хубаво, но все пак беше прострелян.
— И?
— И… — Не бях сигурна колко да му кажа за това как се почувствах. За случилото се и как бях избрала да не се справям с това в класически Чарли стил. Стиснах устни, после казах: — Убих човек, Рейес. Един човек е мъртъв заради мен.
— Мъж, който се опитваше да те убие.
И това беше истината. Мъжът, когото бях издала за банков обир, беше адски решен да се увери, че няма да свидетелствам срещу него. За нещастие, той бил в процес на обучение да стане снайперист при пехотинците, когато го разжалвали. Беше откачалник с изключително избухлив характер, който бе научил достатъчно, за да се опита да ме застреля от покрива на сграда на деветдесет метра разстояние. Планът му щеше да е успешен, ако Рейес не беше застанал пред мен, оставяйки куршумът да го прониже, преди да се обърне и да го хване, когато продължи към мен по унищожителния си път. Буквално бе поел куршум вместо мен. Огромен такъв, който би трябвало да го разкъса.
Вероятно разпростиращата се по тялото на Рейес кръв бе това, което накара искрата на гняв да избухне в мен. За миг бях пред мъжа. Пресегнах се и спрях сърцето му, преди да помисля за последиците. После погледнах назад към себе си, все още стояща до Рейес, шокираното изражение все още бе видимо на лицето ми.
Бях напуснала тялото си. Бях убила човек и го бях направила, докато бях безтелесна, факт, който все още не можех да осмисля. Да приема като истина.
— Просто не съм сигурна как това би трябвало да променя нещата — казах аз. — Все още се чувствам виновна. Отнех живота му. Той можеше да се поправи, нали знаеш? Можеше да бъде следващия Ван Гог или следващия Шекспир, но сега вече никога няма да разберем, защото не му дадох възможност.
— Наистина ли мислиш, че такъв мъж щеше да бъде следващия Шекспир?
— Вероятно не, но пък никога няма да разберем. Не съм съдия или съдебен заседател. Нямам право да отнемам животи. — Загледах го, после попитах — В миналото си убивал при самозащита, когато си бил в затвора. Това как те накара да се почувстваш? Какво ти причини това?
— Нищо не ми причини. Те ме нападнаха. Аз отвърнах. Накрая те бяха мъртви, а аз не. Никога не подценявай фундаменталната нужда да оцелееш, Дъч. Тя движи всички ни. Ако ще си играем на хора, тогава имаме основно човешко право да се защитим, а ти направи каквото беше необходимо.
Да си играем на хора? Кой си играеше? Доколкото ме беше грижа, аз бях човек, но изказването беше странно. Огънят изпука и погледнах натам защото, без значение колко истински изглеждаше, той беше електрически.
— Има даже и звукови ефекти?
Той се засмя тихо.
— Имат всичко в наши дни. Нямах представа.
Фактът, че бе прекарал десет години в затвора, отново ме порази. И ето ме мен, обмисляйки дали да не го изпратя отново там. Можех ли да го направя? Дори и да откриех, че той е подпалвачът, можех ли да го пратя обратно там? Щяха ли да го изпратят обратно? Как щеше да стане? Щеше ли да получи намаляване на присъдата заради излежаното време?
— Тази вечер си много сериозна. Има ли някаква конкретна причина?
— Какво правеше в бара? — попитах, променяйки темата.
— Казах ти, минавах оттам.
— О, вярно. Но не си ме следвал или нещо такова?
Той прокара пръст по ръба на чашата. Това беше най-секси нещото, което бях виждала.
— Това ли си мислиш? Че те следвам наоколо, за да пазя задника ти от проблеми?
— Ако е така, не си много добър в работата си.
Огромна усмивка се разпростря по лицето му.
— Вярно е. Та, какво те яде? Защото, за съжаление, не съм аз.
Остра тръпка ме прободе при мисълта, че всъщност той е причината да съм разстроена. И след като не можех да се насиля да го питам дали изпепелява града, палейки дупка след дупка, аз се прехвърлих към темата, заради която поначало го избягвах.
— Какъв е адът?
Върховете на пръстите му застинаха.
— Какво имаш предвид?
— Адът — казах, свивайки рамене. — Знаеш, дом, мил дом. Израснал си там. Какъв е?
Той се облегна назад и се загледа в огъня.
— Точно като всички истории, които майка ти ти е разказвала, когато си била малка.
— Мащехата ми не ми разказваше истории, така че ми угоди.
— Летата са горещи. Зимите са горещи. Есента и пролетта са горещи. Няма особена смяна на климата. Макар че от време на време получаваме изгарящ бриз. Беше почти освежаващо.