— Хубаво, добре, можеш да срешеш косата ми, когато намерим Ракетата. Но без ножици. Знам какво си направила с куклите си.
Тя ахна, напълно изумена.
— Само с лошите кукли.
О, да, беше съвсем с всичкия си.
Открихме Ракетата в една от стаите в медицинското отделение. Което беше най-зловещото отделение от всички.
— Здрасти, Ракета — казах, приближавайки се до него. Той седеше в ъгъла, свит на топка. Напоследък изглежда карах доста хора да се свиват в ембрионална поза. Коленичих до него и нежно поставих ръка на рамото му. — Какво не е наред?
Той поклати глава и се сви още повече. Никога не го бях виждала такъв.
— Да, какво не е наред? — каза Ягодка, преди да го сръчка с пръчка.
Той я перна.
— Ягодке! — казах. — Не ръчкай Ракетата. Мили боже. Къде е сестра му?
Сестрата на Ракетата се казваше Блу Бел. Нямам идея защо. Бях я срещала само веднъж. Дребно ангелче с късо подстригана на черта коса и гащеризон.
Ягодка сви рамене и отново го сръчка.
Взех й пръчката.
— Мислех, че искаш да ми срешеш косата.
— О, искам! Искам! — Тя изчезна надолу по коридора, можех единствено да предполагам, че отиде за четка за коса.
— Добре, Ракета, какво те тревожи? — Когато той отново поклати глава, аз го примамих с: — Другият път ще ти донеса сода.
Той прехапа долната си устна.
— Гроздова.
— С чадърче? — попита той.
Последният път, когато трябваше да го подмамя със сода, бях сложила малко чадърче, остатък от хавайската вечер в „Каламити“.
— С чадърче — обещах.
Той се размърда, докато не седна с опрян на стената гръб, ръцете му бяха скръстени върху свитите му колене.
— Добре, но ще се ядосаш.
СС-овецът се появи с четка, която беше донесла един Господ знае от къде.
— Седни си на дупето — нареди тя. — И стой мирно. Чака ме много работа.
Седнах и й се намръщих, докато свалях ластиката си.
— Няма ми нищо на косата.
— Знам — каза тя, внезапно отбранително. — Не е наистина грозна. Просто е тъпа.
Е, това решаваше нещата. Следващият път, когато отидех при фризьорката, щях да й кажа какво мислеше за косата ми Ягодка. Може би тя можеше да обясни защо е тъпа.
Обърнах й гръб и я оставих да поеме косата ми с пръсти. Тя прокара четката през нея, започвайки от скалпа ми и дърпайки чак до самите върхове. Да се надяваме, че щях да имам останали все някакви кичури, когато приключеше.
Винаги бях малко впечатлена от онова, което можеше да направи Ягодка. Не всички починали можеха да местят предмети, още по-малко пък да ги разнасят и използват. Мисля, че причината беше, че никой не й беше споменал за друга възможност, а обратното изобщо не й беше дошло на ума.
След още малко драскане на корените ми, забелязах малка ръка да стърчи от стената до Ракетата. Беше на Блу. Тя държеше ръката на брат си, сякаш се боеше от мен или се боеше за него.
— Ракета, защо си мислиш, че ще ти се ядосам?
— Защото.
— Някога ядосвала ли съм ти се?
— Не, госпожице Шарлот, но веднъж беше разстроена.
— Добре, ще се опитам да не се разстройвам. — Към този момент скалпът ми беше в огън. Ягодка стържеше, дърпаше и опъваше, докато скалпът ми се разкървави. — Какво не е наред?
— Ще трябва да ти покажа, госпожице Шарлот.
Блу го дръпна за ръката, опитвайки се да го издърпа през стената при себе си.
— Всичко е наред, Блу. Тя ще ни донесе гроздова сода с чадърче.
Ракетата посочи зад главата ми. Когато се обърнах да погледна, Ягодка сграбчи шепа коса и дръпна.
— Ох! — Сграбчих си косата и я измъкнах от хватката й. — Да му се не види, Ягодке.
— Ти мръдна — каза тя, гледайки ме ядосано сякаш бях идиот.
Най-накрая успях да погледна по-добре четката в ръката й.
— От къде взе това? — Беше със странна форма, с мръсни влакна около счупена пластмасова дръжка.
— Килера.
Имаше само един вид четки, които знаех, че имат влакна от всичките страни.
— О. Боже мой. — Подскочих и я изгледах гневно. — Това е четка за тоалетна!
Тя сви малките си рамене.
— Добре.
— Ягодке! Това е отвратително. — Бършех косата си, опитвайки се да я изчистя. Може би имах някакъв лизол в Мизъри. Или дезинфектант за ръце.