— Все тая — каза тя, а аз трябваше да си напомня, че беше починала по някое време през деветдесетте, в разцвета на „все тая“ революцията. Речникът й беше толкова различен от този на Ракетата, който беше умрял през петдесетте.
Най-накрая се успокоих достатъчно, за да видя накъде сочеше Ракетата. Приближих се до стената, преглъщайки с усилие. Нямаше да преживея това. Опитах се да открия името, което той сочеше, но както винаги по повърхността на стената бяха изписани едно върху друго много имена. Беше трудно да се разбере къде свършваше едното име и къде започваше следващото.
— Още малко — каза той, сочейки покрай мен.
Направих още една крачка и видях празно пространство с едно име, което беше отделено от другите. Видях О и У. Приближих се още, докато можех да разчета последното от трите имена. Фароу. Потреперих, гмурнах се в успокояващата фаза на отричане, после направих още една крачка. Алекзандър. Спрях. Дробовете ми се свиха, докато стоях там. Очите ми следяха буквите, докато не се спряха на първото име. Единственото име, с което го познавах повече от десетилетие. Име, което значеше толкова много за мен.
Красиво.
Диво.
Опасно.
Неопитомено.
— Ядосана ли си, госпожице Шарлот?
Името се размаза, но си го повтарях отново и отново. Оставих звуците да погалят устата ми, да се плъзнат по езика ми, да се изплъзнат от устните ми. Рейес. Рейес. Рейес.
— Разстроена ли си?
Блу беше минала през стената. Можех да я видя с периферното си зрение. Тя го дърпаше за ръката, опитвайки се да го издърпа със себе си през стената.
— Не разбирам — казах, неверието ми беше пълно. — Току-що го видях. — Обърнах се към Ракетата, гняв бушуваше в мен като горски пожар. — Той не е мъртъв. Току-що го видях.
Очите на Ракетата се разшириха, докато ме наблюдаваше. Той се надигна до право положение.
— Чарли — каза Ягодка с мъмрещ тон, — трябва да спреш с това. Плашиш Блу.
— Той не е мъртъв — казах на Ракетата.
— Все още не. — Той поклати глава. — Все още не, госпожице Шарлот.
Изведнъж бях пред него, бях сграбчила в юмруци мръсната яка на ризата му, още преди да си го бях помислила. За да се подсигуря, че няма да ми изчезне, както обичаше да прави.
— Кога? — попитах, знаейки точно какъв щеше да бъде отговорът му.
Той се опита да говори, устата му се отваряше и затваряше като на златна рибка, но го бях изплашила.
Дръпнах го по-близо, докато носовете ни се докоснаха.
— Кога? — повторих.
— Без кога. Без как. Само кой. Б-без да се нарушават правилата.
Успокоих гласа си, произнасяйки внимателно всяка буква, така че той да разбере всяка дума, която излизаше от устата ми.
— Ще разкъсам сестра ти на две.
— Дни — каза Ракетата, докато една сълза падна от миглите му. Той трепереше неконтролируемо. — О-остават му само няколко дни.
— Защо? Какво се случва? — Когато той се поколеба, аз се пресегнах, без да откъсвам очи от неговите, и свих пръсти около гащеризона на сестра му. Тя не се бори с мен. Задържа ръце обвити около крака на брат си. Но бях показала намеренията си.
— Разболява се — каза той, клепачите му изпърхаха, когато той напусна тази реалност и надзърна в свръхестествения свят. — Но не е наистина. Не е човек. Нямаш избор.
— Какво? Какво имаш предвид с това, че нямам избор?
— Ти… ти трябва да го убиеш. Не е твоя вината.
Защо да убивам Рейес? Не бих. Точка. Но очевидно нещо щеше да ме прати в тази посока.
— Как да го спра? — попитах, просъсквайки думите през зъби.
Той се върна при мен, погледът му бе остър и ясен.
— Не можеш, госпожице Шарлот. Това нарушава правилата. — Когато наведох глава, за да го погледна изпод мигли, той добави: — Без да нарушаваш правилата.
— Чарли, ще кажа на брат ми — каза Ягодка. Тя стоеше до мен, с ръце на кръста, с комичен израз на лицето.
— Може ли да бъде направено? — питам го.
— Може да бъде направено, но трябва да нарушиш правилата. Ще стане нещо лошо.
— Става.
Блъснах го към стената, неспособна да контролирам яростта, която ме беше обзела, и хукнах навън. Обратно навън, аз се качих в Мизъри, опитвайки се да си поема въздух, бузите ми бяха мокри от емоции и съжаление. Какво бях направила?
Гневно избърсах бузи и си тръгнах от Ракетата с хиляда въпроса повече, отколкото като дойдох. Не можех да го изгубя. Не можех да изгубя Рейес. И нямах абсолютно никакво намерение да го убивам, така че общо взето беше решено. Но все пак, какво би предизвикало такова крайно действие?