Выбрать главу
* * *

Не бях сигурна, че мога да се изправя пред множеството от жени в апартамента ми. Бях изгубила контрол. С Ракетата. Най-нежната душа, която познавах. Бях заплашила малката му сестричка, петгодишна, която се криеше в тъмните ъгли и се свиваше в сенките, за да избегне хора като мен. Искаше се някакъв кураж, за да я заплашиш. Трябваше да се гордея със себе си, да тормозя умствено изостанал човек и петгодишно момиче.

А според Ракетата, щях да загубя единствения мъж, когото някога бях обичала.

Най-доброто място за мен, единственото място, където можех да прочистя мислите си и да открия отговорите, от които все още се нуждаех, бе в офиса ми, така че се отправих натам.

Влязох, за да открия ресторанта и бара пълни с клиенти. Отново. Не особено необичайно като за събота вечер, но също като последните няколко дни, помещението беше пълно с жени и имаше много повече цивилни полицаи от друг път. Без съмнение внезапният прилив на жени бе привлякло ловците. Полицай Тафт беше там, големият брат на Ягодка, и последното, което исках да му кажа, бе, че бях заплашила двамата най-мили човека пред малката му сестричка. Ягодка може и да беше голяма работа, но поведението ми беше непростимо. И още по-зле, нямах представа какво ме беше прихванало. Бях се разярила за секунди.

Опитвайки се да избегна Тафт, аз отидох право при масата, където видях познато лице. Джесика беше там. Отново. Какво, по дяволите? Беше твърде късно да променя посоката си. Щеше да разбере, че се опитвах да я избегна. Нямах друг избор, освен да мина покрай масата й.

Джесика ме забеляза и се подсмихна, докато я подминавах забързано. Това беше най-неподходящия ден да се ебава с мен. Спрях насред крачката и се върнах, докато не застанахме очи в очи.

— О, здрасти, Джес — казах аз, надявайки огромна усмивка и пръскайки толкова много изкуствена захар в гласа си, че трябваше да променя името си на Спленда12.

Тя примигна изненадано, после ме погледна с такова отвращение, че да си заслужи шамар с опакото на ръката, но се въздържах.

— Какво искаш? — попита тя, а приятелките й се изкикотиха като по сигнал. Беше вдъхновяващо, наистина.

— Просто толкова се тревожих за теб, заради хламидията, която имаше в гимназията, освен херпеса. Исках да се уверя, че практикуваш безопасен секс.

Ченето й увисна достатъчно дълго, че приятелките й да осъзнаят, че не лъжа. Наистина беше мило от нейна страна да потвърди така всичко, което казах току-що. После трябваше да й изпратя благодарствена картичка.

— Добре ли си? — попитах я, когато лицето й придоби симпатичен нюанс на червеното.

— Нямам херпес — каза тя през стиснати зъби. Погледът й премина тревожно през приятелките й. — И знам защо си тук. Може спокойно да се откажеш.

Добре, това ме изненада. Защо бях тук? О, вярно.

— Работя тук. Баща ми притежава този бар. Офисът ми е ей там горе. — Посочих балкона, който гледаше към ресторанта. — Ти защо си тук?

Тя се прокашля.

— Сякаш не знаеш.

Проклятие. Отново ме изненада. Какво, по дяволите, ми убягваше? Огледах помещението, търсейки улики, защото така действат частните детективи.

Нищо. Но не можех да й позволя да го разбере.

— Добре, е, беше забавно. Дръжте си ги в гащите, дами. — Усмихнах се и помахах с пръсти, отдалечавайки се с възможно най-много достойнство. Мразех да не съм в час. Да не си в час беше като да си единственото хлапе на площадката за игра, което няма Xbox.

Взех стълбите по две наведнъж и заключих вратата на офиса зад себе си, умът ми все още се въртеше около онова, което току-що бях направила. Не с Джесика, а с Ракетата и Блу. Седнах зад бюрото, все още треперех и покрих лице с ръцете си, опитвайки се да се успокоя.

Как можех да оправя това? Как можех да оправя отношенията си с Ракетата и Блу? Тъкмо бях срещнала Блу, а сега тя ме виждаше като хулиган, като чудовище. И защо, по дяволите, Джес беше тук изобщо? Дразнеше ме. Колкото и да беше незряло, дразнеше ме безкрайно.

Включих iMac-а си и проверих Бън за кафе. Беше останало колкото за една чаша, така че го сложих в микровълновата, сложих всички добавки, после се залових за работа. Имах нужда от отговори. Първо, кой притежаваше онази сграда? Ако не беше събота вечер, можех да отида до съда и да открия, но можеше да има и нещо онлайн. Търсих и търсих. Нищо, макар че намерих някои много готини сайтове, в които се разказваше колко обитавана беше лудницата. Пишеше как хората виждали светеща зелена светлина на фотоапаратите си или откривали обект на различно място от онова, на което го оставяли. Само ако знаеха.

вернуться

12

Изкуствен подсладител — Б.пр.