Основната ми тревога що се отнасяше до Ракетата бе какво щеше да се случи, ако компанията, която беше купила сградата, решеше да разруши лудницата? Къде щеше да отиде Ракетата? Стените ми нямаше да понесат насилието от Ракетата и цялото му познание. Трябваше да открия какви бяха плановете им. Ако разрушаването бе в обозримото бъдеще на Ракетата, трябваше да измисля къде да го преместя. Но щях да пресека този мост, когато стигнех до него.
Когато не открих нищо, аз седях там, отпивайки от кафето си и чудейки се за всичко. Немъртвата Николет. Мъртвите жени в апартамента ми. Фактът, че Ким Милър бе най-вероятната подпалвачка и допълнителният факт, че на Рейес Фароу нямаше да му хареса, когато предадях сестра му. Трябваше да има друг начин.
В дъното на ума ми един друг факт ръчкаше и мушкаше. Опитите да мисля за нещо друго, различно от факта, че на Рейес му оставаха само дни живот, бе като да се опитвам да не поглеждам слона в стаята. Той можеше да умре. Поех си дълбоко дъх и взех решение. Когато дойдеше времето, щях да направя каквото е необходимо, за да попреча да се случи. Той нямаше да умре. Не и докато аз бях тук.
След като точно сега не можех да направя нищо за това с Рейес, нямайки си на представа кого можех да попитам за подобно нещо, аз се съсредоточих върху Ким. Нейната ситуация бе единствената, която имах шанса да подобря. Но как?
След цели два часа на съжаления, излязох през парадния вход и слязох по външното стълбище. Знаейки късмета си, Джесика и групичката й все още щяха да са там. В час. Точно където аз не бях. Не че бях в настроение да ми се напомня този факт.
Заобиколих бара на път към жилищната ми сграда и тежко се понесох нагоре по двата ката стълби. Мъртвият Дъф ме посрещна. Кръглите му очила и обърнатата му бейзболна шапка ме накараха да се усмихна въпреки всичко.
— Здрасти, Ч-Чарли.
— Здрасти и на теб. Как е ПФ? — попитах, имайки предвид откачения пудел на госпожа Алън, Принц Филип.
Той се намръщи, после се овладя.
— ПФ е добре. Не той е п-проблема.
— Наистина ли? А кой е?
— Госпожа Алън. Не съм сигурен, че е много с-стабилна.
— Мислиш ли? Тя вярва, че пуделът й е кралска особа. Наистина. Колко стабилна може да е?
— Това е вярно. Реших да се п-преместя.
Върху залепената бележка на вратата ми пишеше „Готова ли си за втори рунд?“ Придърпах долната си устна между зъбите си, свалих бележката и я задържах до устата си. След бърз поглед към вратата на Рейес, казах:
— Това звучи логично.
— Може да се преместя тук — каза той, сочейки към апартамента на Куки.
— О. — Това ме изненада. — Е, добре, но само ако шпионираш Кук заради мен.
— Кук? Куки? П-приятелката ти от онази вечер?
— Същата. Малко се тревожа за нея. Какво знаеш за женската мода?
— Не много, но п-предполагам, че мога да хвърля поглед. Освен ако, нали знаеш, освен ако нямаш допълнителна стая или н-нещо такова.
О, боже мой. Да не искаше да се премести при мен? Кой да предположи, че първият мъж, който поиска да се премести при мен, ще е мъртъв.
— Всъщност в момента при мен е пълно. — Отворих вратата и демонстрирах точно колко е пълно при мен. Той трепна, когато видя ордата. Бях благодарна, че стояха мирно в апартамента ми, а не щъкаха навсякъде по божията зелена земя. Никога нямаше да мога да ги събера.
А бяха повече от преди. Може би и аз щях да остана през нощта при Куки.
Не, трябваше да спра да бягам и да се опитам да изкопча някаква информация от тези жени. Със сигурност поне една от тях можеше да ме насочи какво се случва. Не бях в час дори със случващото се в собствения ми дом.
— В-виждам. М-може би просто ще изляза за малко.
— Хей, можеш ли да говориш с тях? — попитах. — Да разбереш какво се случва?
Но погледът му се спря върху господин Уонг. Веждите му се смръщиха микросекунда преди да се появи осъзнаването.
— Ъм, н-не, не м-мисля, че м-мога.
Не можех да не забележа, че заекването му се влоши.
— Познаваш ли го? — попитах изненадано.