— К-какво? Него? Н-не. Н-нямам представа к-кой е т-това.
Хванах го за ръката.
— Дъф, кой е той?
— Аз… трябва да в-вървя.
Дали беше изплашен? Изненадан?
— Дъф, чакай. — Изпуснах чантата си и се наведох, за да я взема.
Но го пуснах. Той изчезна. За мое разочарование.
Влязох в апартамента си, затворих вратата зад себе си и огледах господин Уонг.
— Добре, господинчо, кой си ти наистина?
Той не помръдна. Той никога не помръдваше. Но как можеше Дъф да го познава? Господин Уонг не излизаше много.
Мислех да посетя хубавия си съсед. Рейес, не Куки. Макар че и Куки беше хубава по неин си специален начин. Но знаейки за Ким и за онова, което трябваше да направя, не бях сигурна какво да му кажа. А той щеше да умре скоро? Щях да измисля начин да наруша правилата, каквито и да бяха те, когато дойдеше времето, но дотогава беше невероятно да имам Рейес наблизо.
Изглежда щях да деля леглото с красива азиатка. Тя седеше в далечния ъгъл с лице към стената. Краката й бяха на земята. Ръцете й бяха в скута. Погледат й беше далечен. Изглеждаше нередно да се опитвам да спя, докато всичките тези жени се разкарваха наоколо, но просто не знаех какво да направя за тях. Застанах на колене и проверих под леглото. Феята все още беше там. Огромните й сини очи се взираха в мен и осъзнах, че тя беше единствената, която осъществяваше зрителен контакт. Която ме виждаше.
От всички жени тя беше най-младата. Изглеждаше ми странно, че сериен убиец би убил дете наред с по-възрастните жени. Може би е било инцидент. Или може би е започнал да ги убива все по-млади. Нямаше как да се каже.
— Здравей, миличка — казах аз.
Тя се отдръпна назад, движенията й бяха тревожни, крайниците й се движеха като на хваната на тясно буболечка.
— Сладки сънища.
Най-сетне легнах, в ума ми се гонеха случките от деня, и сложих ръка на стената, която разделяше апартамента ми и този на Рейес. Спалните ни. Топлината му, едновременно гореща и успокояваща, се бе просмукала в стената. Приятна топлина проникна в дланта ми, премина през ръката и се разпростря в цялото ми тяло.
Заспах с една-единствена мисъл: Рейес Фароу.
— Искам да знаеш, че ми липсва маратона на „Свръхестествено“ — каза Куки на следващата сутрин, когато дойде за кафе.
— За всеобщо добро е, Кук. Четири от пет експерти са съгласни: Безопасността при работа с пистолет цака радостта за окото.
— Виждали ли са изобщо момичетата Уинчестър? Съществуването на Сами и Дийн доказва, че има бог и тя е жена.
Изсмях се на глас. Но тя имаше право.
— Вярно е — каза тя, дръзко повдигайки вежда. — Прочетох го на един плакат.
— Тогава трябва да е истина. Какво ще правите в курса днес?
— Тази сутрин ще ходим на стрелбището, после пак в класната стая. Беше права. Нони е страхотен. И има някои страхотни истории.
Почувствах, че трябва да я предупредя.
— Този следобед ще се сблъскаш с някои по-трудни неща. Просто обмисли въпросите му и отговори честно. Нони е късал само двама ученика досега, защото бяха твърде… нетърпеливи. Мисля, че ще бъдеш добре.
— Да се върнем на по-трудните неща. Какво ще ме пита?
— Ще те накара да бъдеш честна със себе си. Ще говори за неща като съжалението. Ако някога ти се наложи да дръпнеш спусъка, ако някога ти се наложи да убиеш някого, как мислиш, че ще се чувстваш след това?
— Не знам. Никога не съм мислила за това. Шансовете винаги са ми пречели наистина да уцеля нещо.
— Всъщност е много просто. Ако дръпнеш спусъка, за да защитиш някой, който обичаш, няма да съжаляваш. Но ако стреляш, за да защитиш само себе си, колкото и налудничаво да звучи, вероятно ще носиш доста вина.
— Защо ще се чувствам виновна задето съм се защитила?
— Нещо свързано с психиката или с генетичния ни код. Не знам, мисля, че има хромозома в ДНК-то ни, която ни пречи да използваме насилие, за да се защитим, ако имаме друг избор. За съжаление, тъй като хората са свикнали да го правят, винаги се съмняваме в себе си. В резултат, накрая се чувстваме зле от това, че сме убили човека, който се е канел да ни убие с брадва. — Свих рамене. — Човек би си помислил, че ще сме съгласни с това.
— Все още ли си окупирана?
— Да. Как разбра?
— Леденостудено е.
— Съжалявам. Мъртвите са толкова невъзпитани.
Амбър показа главата си на вратата.