— Може ли Куентин да дойде?
— Не! — казахме едновременно.
— Защо? Не трябва да се връща в училището до довечера.
Куки направи майчинското си изражение.
— Никакви момчета в апартамента, когато ме няма, Амбър.
Тя завъртя очи, както може да го направи само дванадесетгодишна, и затвори вратата.
— Та, какво изписа тя снощи? — попита Куки.
— Никак не искаш да знаеш.
Тя се сви.
— Толкова ли е зле?
— По-зле. Нека просто кажем, че скоро може да се наложи да й дадем хапчета.
— Уау.
— Или това, или трябва да разследват учителката й от втори клас за подбудителство. Чакай, откъде знае тя, че той не трябва да бъде в училището до довечера?
— Очевидно си пишат съобщения.
— Ох. — Не можех да виня Куентин, но той беше на шестнадесет, а Амбър бе на дванадесет. Вярно, тя беше висока, екзотично изглеждаща дванадесетгодишна, но въпреки това на дванадесет. Трябваше да внимавам. Да приложа няколко навременни смъртни заплахи в случай че той реши да закара нещата по-далеч от това само да си пишат съобщения. — Предполагам, че не е проблем, стига да не са секс съобщения.
Глава 10
Целта ми в живота е да има психиатрично заболяване кръстено на мое има.
Опитах да се обадя на Джема няколко пъти, после се отказах и проследих телефона й. Нелегално. Според приложението, тя беше в офиса си, което би обяснило защо не вдигаше. И все пак, тя никога не се срещаше с клиенти в неделя. Може би беше в беда. Това щеше да бъде извинението ми, когато тя неизбежно се ядосаше, задето нелегално съм проследила телефона й.
И разбира се, когато стигнах до офиса й, нейният Бимър13 беше паркиран отзад. Паркирах отпред до бял пикап GMC, забелязвайки разхвърляните вътре торби от храна за вкъщи, после си отворих с ключ, който също притежавах нелегално. Изобщо не биваше да ми дава ключовете си онзи път, когато имаше пневмония. Не знаеше ли, че щях да си направя копия? Не можеше да ме държат отговорна за действията ми, когато всички около мен ми даваха всяка възможност да падна до нивото на ниските им очаквания.
Вратата към тайната й лаборатория, където се ровеше в хорските глави, беше затворена, затова си взех едно списание и зачаках. Няколко минути по-късно, тя излезе през вратата и се стресна, когато ме видя.
— Чарли — каза тя, затваряйки вратата зад себе си, — какво правиш тук?
— Дойдох да ти задам някои въпроса. — Погледнах покрай нея. — Какво правиш тук?
— Това е офисът ми. — Тя блокира видимостта ми. — Откъде знаеше, че ще бъда тук?
— GPS. Проследих телефона ти. Частните детективи могат да правят такива неща. Така действаме ние.
— Това е толкова грешно.
— И въпреки това чувството е толкова правилно. Защо си тук в неделя?
— Виждам се с клие…
Преди да успее да довърши, вратата се отвори отново. Висок мъж, широкоплещест, с пясъчно руса коса, пристъпи навън. Беше полицай, ако униформата му беше някаква индикация.
— Чарли, това е полицай Пиърс.
Той подаде ръка, а аз моментално забелязах три белега на лицето му. По тях си го спомних. Той стана полицай по времето, когато се дипломирах от колежа. Имаше случай, по който помагах на чичо ми, а тогава той беше новобранец.
— Чарли — каза той, маниерите му бяха приятни. — Приятно ми е да се запознаем.
— Всъщност вече сме се виждали. — Стиснах ръката му и моментално забелязах нещо съмнително в него. Изглеждаше развълнуван под спокойната си външност.
Едното ъгълче на устата му се повдигна, извивайки белезите на бузата му, два от тях бяха точно под лявото му око и имаше един на челюстта, сякаш е бил одраскан от животно и то достатъчно дълбоко, че да останат трайни белези.
— Не мислех, че ще си спомниш.
— Помня. Беше новобранец, когато се запознахме.
— Да, госпожо. Онова беше голям случай.
Чичо Боб ме бе извикал на местопрестъплението на семейство, което било убито.
— Беше трагедия.
Той наведе глава, докато си спомняше, после погледна към Джема.
— Ще се видим другата седмица?
— Абсолютно. Другата седмица.
Джема изглеждаше нервна. Той плашеше ли я?
Той се отправи към вратата.
— И — добави Джема — помисли за онова, за което говорихме.