Той погледна към мен, сякаш притеснен, че може да чуя нещо, което не трябва.
— Ще го направя, докторе.
След като той си тръгна, Джема ме въведе в тайната си лаборатория. Заех дивана, настанявайки се удобно.
— Искаш ли кафе? — попита тя.
— Сериозно?
— Вярно. — Тя отиде до малката си кухничка. — Какво правиш тук? Всичко наред ли е с доктор Ромеро?
— Разбира се. — Изпънах се и я измерих с убийствен поглед. — Защо да не е?
— Какво? — попита тя, държейки се отбранително. Подаде ми чаша кафе. Поех я, без да откъсвам поглед от нея.
— Какво си й казала?
Тя изведнъж се обърна, разбърквайки кафето си.
— Нищо. Защо?
— Защото тя изглежда знае ужасно много за мен.
Раменете й се напрегнаха.
Когато се обърна отново, тъкмо отпивах, така че трябваше да я стрелна с лазерния си поглед иззад чашата и да се моля да не изглеждам глупаво.
— Казах й само онова, което трябваше да знае, за да те лекува.
Оставих чашата си.
— Което е?
Тя задъвка долната си устна за момент, после каза:
— Казах й, че си свръхестествено създание със специални сили и че ще ги използваш, за да попречиш на лечението. — Когато ченето ми увисна, тя побърза да добави: — Не се тревожи. Не й казах, че си жътвар на души.
— Джема — казах, добавяйки напевен стон към гласа си, — сега не мога да я изплаша. Не можеш да ходиш и да разправяш на хората за мен.
Тя седна до мен.
— Не, това е перфектно. Тя е обвързана от конфиденциалност. Не може да каже на никого.
— Освен ако не си помисли, че съм заплаха.
— Това е вярно. Но тя не го мисли. Казах й, че помагаш на хората и никога умишлено не би наранила невинен човек.
— Това ме кара да се чувствам много по-добре. Защо си тук в неделя?
— Понякога се срещам със служители на града и се опитвам да се нагодя според техния график.
Със сигурност криеше нещо. Усетих въздуха покрай нея да потреперва.
— И си мислех, че мога да поработя върху някои документи — добави тя.
— Страх ли те е от него?
Тя се обърна отново към мен.
— Полицай Пиърс? Не. Защо?
Това бързо стигна доникъде.
— Хубаво. С кого се срещаш?
— Какво? С никого.
— Джем — казах аз, завъртайки очи толкова назад, че почти получих гърч, — не можеш да ме излъжеш.
Тя остави чашата си и посочи към мен.
— Това е толкова нечестно. Дори като бяхме деца, ти мамеше.
— Мамела съм?
— Да. Не трябва да използваш силите си върху всички.
— Не го правя. Имаш знака за безкрайност изрисуван от вътрешната страна на китката ти.
— О. — Тя се изчерви.
— Правиш го, само когато се виждаш с някого. — Придоби този навик в началното училище, а аз бързо се научих, че когато започне да рисува знаци за безкрайност, тя тайно беше влюбена. Не можех да повярвам, че все още го правеше. Беше на тридесет или нещо такова. Кой правеше такива глупости? Спокойно покрих буквите Р-Е-Й-Е-С, които бях изписала на кокалчетата си.
— Не правя това, само когато се виждам с някого. Обмислям да си направя татуировка. Да го направя перманентно. — Когато стиснах устни, тя се огъна. — Проклятие. Не се срещам с него. Просто ми се ще да беше така.
— Гадно. Несподелената любов е отврат. Та, кой е този мистериозен идиот, който очевидно няма вкус, щом още не те е поканил на среща?
— Никой. И ти няма да се запознаеш с него. Никога.
Сложих ръка на сърцето си.
— Срам ли те е от мен?
— Да.
— Не. — Вдигнах длан. — Не се въздържай. Мога да понеса истината.
— Срам ме е от теб — каза тя, сядайки зад бюрото си и размествайки листите.
— Кажи ми го направо.
— Срам ме е, че си ми сестра.
Стиснах очи.
— Просто бъди искрена с мен, в името на ябълковото пюре, Джема.
— Ужасена съм от това, че сме излезли от една утроба.
— Та, кое е ченгето? — попитах, отпивайки отново от хубавото кафе.
Тя остави листа, който преглеждаше.
— Мислех, че го познаваш.
— Срещнах го веднъж. В една дъждовна вечер. Любовта ни беше всепоглъщаща, но само за пет минути. После някак се стопи. Подобно на сметката ми в банката.
Тя изви едното ъгълче на устата си.