— Не ти каза колко е часът?
— Нито дори като попитах мило. А бях сериозна. Бях си забравила часовника. Какво можеш да ми кажеш за него?
— Абсолютно нищо.
— Как е получил тези белези?
Тя най-накрая ме дари с пълното си внимание.
— Чарли, не мога да говоря за клиентите си.
— Просто си приказваме. Мили боже. Освен това си мислех, че се е преместил в Монтана или нещо подобно.
Тя ми отправи най-добрия си злобен поглед. Ако имах карти, щях да й дам 8,5 за изпълнението.
— Защо му е психар?
След като изпусна продължителна въздишка, тя каза:
— Тъй като не е нещо, което да не можеш да намериш в интернет, той е трябвало да отвърне на стрелбата по време на престъпление и в кръстосания огън е загинал човек.
— О, това го помня. Как е получил белезите?
— Не знам.
Лъжеше. Както и да е.
— Имам проблем.
— Само един? — попита тя. — Не сме ли малко нереалистични?
— Апартаментът ми е окупиран от куп починали жени, които изглежда са били удушени от сериен убиец.
Тя спря.
— Всичките са руси, но от различни етноси, възраст и прочие. — Тя не беше профайлър, така че не навлязох много в детайлите. — Но са абсолютно ужасени. Трябва да разбера как да достигна до тях. Не мога да получа никаква информация от тях така, както са сега. Не говорят с мен.
— Какво поведение проявяват?
— Помисли си за психиатричното отделение от филма на ужасите, на който се вмъкнахме, когато бяхме в началното училище.
— Мили… Наистина? — Въпреки старанието си, на лицето й пролича ужасът, който изпита при спомена. Не беше същата след онзи филм, което, за мой късмет, правеше изкарването на ангелите й още по-лесно. Тя прочисти гърло и започна отново. — Колко каза че са?
— Около двадесет. Не знам със сигурност. Стават все повече всеки път, когато погледна. Напълно унили са, обезумели и/или кататонични. Но има една, малко момиче на около седем…
— Седем? — попита тя, на лицето й бе изписана скръб.
— Нали? Серийните убийци са задници. Както и да е, тя осъществи зрителен контакт. Освен нея, обаче, никой друг не е осъществил какъвто и да е контакт. С изключение на онази, която държа ръката си върху крака ми цяла нощ. Почти измръзнах до смърт.
Не можах да пропусна тръпката, която премина през нея.
— Добре, значи ти трябва информация за онова, което им се е случило?
— Да. Имам предвид, защо са в апартамента ми?
— Е, ти си жътварят на души.
— Но никоя от тях не изглежда особено заинтересована от това да премине отвъд.
— Мисля, че най-добрият ти шанс е да се съсредоточиш върху момичето, което е осъществило зрителен контакт. Детският ум е по-гъвкав от този на възрастните. Техните мозъци могат да се лекуват по начини, по които нашите не могат. Може би можеш да достигнеш до нея.
— Добре, да се съсредоточа върху детето. Какво да правя? Тя е като голяма буболечка, щураща се наоколо, издаваща драскащи звуци. Всъщност всичките са такива.
— Какво?
Удари ме вълна от страх.
— Ами, те са навсякъде. Катерят се по стените ми. Висят от тавана. Една от тях откри душа ми. Знаеш ли колко е трудно да се изкъпеш, когато мъртва жена се опитва да прокопае през порцелановата вана? Няма да стане. Опитах се да й кажа. — Спрях, когато забелязах, че лицето на Джема бе пребледняло. Изкарвах й акъла, но някой трябваше да го прави, мамка му. — Това не те тревожи, нали?
— Ти си зла.
— Аз?
— Чакай. Шегуваш ли се за всичко това?
— За жените? Защо ще се шегувам с нещо такова? — Когато тя стисна устни, аз казах: — О, вярно, бих го направила, но не и сега. Трябва да открия какво им се е случило, за да могат да продължат. Знаеш, надалеч, извън апартамента ми.
— Звучи някак си ужасно, Чарли.
— Така е. За тях. Можеш ли да си представиш?
— Чичо Боб няма ли нещо?
— Чух, че има БППП14.
— Имам предвид за жените.
— О, нямам представа дали те имат някакви БППП.
— Все още си зла. Тази вечер няма да мога да заспя.
— Пич, взимаш супер силни приспивателни.
— И чия е вината? — попита тя, ставайки от стола си и удряйки длан върху бюрото. „Разстроена“ би било подходящ термин за състоянието й. Беше забавно за гледане.
Аз също станах и се престорих на раздразнена.