— Винаги ме обвиняваш за неспособността си да спиш, само защото те запознах с няколко починали хора, когато бяхме деца. Ако знаех, че описанието на раните по главите им, докато стояха над леглото ти през нощта, щеше да е толкова травмиращо, нямаше да го направя. — Когато ми отправи съмнителен поглед, аз се отрекох от изявлението си. — Добре, щях да го направя. Така или иначе мисля, че ще си добре. — Седнах обратно и кръстосах крака. — Не че знанието за починалите хора е спряло емоционалното ти израстване или нещо подобно.
Джема се върна към работата си, докато преосмислях сестринството ни. Докато растяхме, всички мислеха, че аз бях злата сестра. Аз самата никога не се вързах на тази история. Вярно, прекарвах дните си в училище като обещавах да не подклаждам бунт и никога повече да не нося пластичен експлозив в училище — даже не беше истински, — докато тя беше заета да се държи перфектно.
Може би малко прекалено перфектно, ако ме разбирате.
След като дразних Джема още около половин час, аз се отправих към Мизъри с няколко варианта за неделята си. Можех да гледам маратона на „Свръхестествено“ и после да тормозя Куки. Можех да опитам методите на Джема върху хлапето под леглото ми. Можех да се опитам да измисля как да спася Рейес, но от какво? От кого? Можех да отида да говоря с Ким за навика й да пали огън по света, но все още беше рано. Не исках да я събуждам, да я карам да се защитава още преди да съм имала възможност да й кажа плана си. Или можеше да опитам да открия защо Николет, предполагаемото зомби, не беше мъртва.
Тъй като имах слабост към зомбита и любопитството ме убиваше, избрах план З.
Получих съобщение от Куки. Мизъри се съживи с мъркане, докато проверявах телефона си.
На стрелбището сме. Всички залягат и се претъркалят, после стрелят по мишената.
Отговорих й със съобщение.
Е, ако всички готини деца го правят…
Мислиш ли, че мога да го направя?
Виждам умрели хора. Всичко е възможно.
Добре, ще опитам.
Тогава реалността се завърна. Това беше Куки. Последният път, когато имитира Мръсния Хари, накрая се оказа с чужд сутиен и счупен глезен.
Но, в името на маринарата, написах в съобщение, не стреляй по никого.
Благодаря. Това помага.
О, беше толкова мила. Но живото състояние на Николет все още ме разяждаше. Може би беше в опасност и скоро щеше да умре. Ракетата можеше да предвиди нечия смърт. Той знаеше точно кога щеше да се случи. Може би Николет бе предрекла собственото си падение и бе решила да посети мен, жътваря на души, предварително? С каква цел? Това беше толкова странно.
Отново тръгнах към болницата. Останала без друг избор, щеше да се наложи просто да поговоря с нея, да разбера дали нямаше някакво свръхестествено състояние.
Получих друго съобщение от Куки, когато спрях на паркинга на болницата.
Успях. Мразя те с всяка фибра на съществото си.
Наистина? С всяка фибра на съществото си? Сигурна ли си, че нямаш някаква останала фибричка, вероятно свряна в храносмилателната ти система, която все още ме харесва?
Сигурна съм.
Е, изглеждаше сигурна.
Има ли нещо счупено?
Освен духа ми?
Има ли дупка в нещо, която да не трябва да е там?
Освен гордостта ми?
Беше добре. Или щеше да бъде. А, за щастие, и всички около нея. Избегнахме куршума. Буквално.
Горе главата, скъпа. Поне знаеш никога повече да не го пробваш. Винаги има светла страна при тези неща.
Всяка. Фибра.
Наистина си падаше по тези фибри. Може би си беше взела пълнозърнест мъфин на път към курса.
Николет тъкмо си тръгваше от работа. Забелязах я да върви в моята посока, докато се отправях към асансьора. Обличаше си якето и си сваляше табелката, ръмжейки, когато се закачи за косата й.
— Николет, нали?
Тя спря и ме огледа.
— О, вярно, от вчера следобед. — Най-накрая освободи косата си и си провери телефона, изглеждайки изтощена.
— Чудех се дали не може да си вземем по чаша кафе или нещо подобно.
— Сега? — Тя изглеждаше съкрушена, че дори бих попитала. — Тъкмо свърших двойна смяна. Може ли да се договорим нещо за утре?
— Предпочитам да не е. Просто… Ти дойде при мен вчера сутринта. Каза, че си мъртва.