Облегнах се в седалката, чувствайки се така, сякаш някой току-що ми бе изкарал въздуха.
— Това би обяснило много. Не съм сигурна защо откриването на гроба би накарало всички да се втурнат към мен, но това трябва да е бил катализаторът. Може би не обичат да има някой друг на техен терен. Мислиш ли, че духовете имат войни за територия?
— Мисля, че духовете имат най-различни насъбрани тревоги. Та значи, Нони женен ли е?
— Куки! — казах аз, преструвайки се на удивена. — Фокусирай се върху думите на инструктора си, а не върху задника му.
— Виждала ли си задника му?
Простенах вътрешно и си отбелязах наум да уредя Куки с мъж.
— Връщай се на курса и благодаря за това. Ще се обадя на Чибо и ще го питам какво знае.
— Няма проблем. Но, сериозно, женен ли е?
— Все още ли ме мразиш с всяка фибра на съществото си?
Тя се поколеба, после отстъпи.
— Не, предполагам, че не.
— Да, женен е, а съпругата му е шампионка по стрелба.
— Проклятие. Още един ми се изплъзна между пръстите.
— Това няма да го пипам. — Затворих със смях и се обадих на Чибо.
— Здрасти, тиквичке — каза той.
— Не мислеше ли да споменеш общия гроб?
— Какъв общ гроб? Откъде разбра за това? Тъкмо го откриха късно в петък следобед. Не се разгласява засега.
— Не си казал случайно на Нони Бачича, нали?
— Кучи… Може и да съм. Изпих няколко бири у тях снощи.
— Търсил е информация от теб, а ти си се поддал като нестабилна солна мина.
— Благодаря за онагледяването.
— Пак заповядай. Общ гроб?
— В бара съм и се каня да отивам натам, не че имаме юрисдикция там или каквото и да е, но работим заедно с щатските патолози, ФБР и местните полицаи, за да овладеем това. Записах се за доброволец към екипа от Полицейското управление на Албакърки, за да помогна.
— Това обяснява защо работиш в неделя.
— Мда.
— С махмурлук.
— Как така винаги знаеш?
— Защото винаги звучиш така, все едно си настинал.
— Става въпрос за три часа път с кола, ако си заинтересована.
— Заинтересована съм — казах, опитвайки се да не звуча отчаяно.
— Защо не се срещнем тук?
Отидох до „Каламити“ и паркирах на обичайното си място. Мястото, където обикновено слагах табела „не паркирай: нарушителите ще пострадат от няколко екзотични БППП, за които няма лек“. Изглежда вършеше работа. Хазяинът ми не харесваше особено тактиките ми, но всички бяха много по-щастливи, когато имах място за паркиране. Отидох до бара и се вмъкнах през задната врата.
Мястото беше пълно. В неделя. На обяд. В неделя. И отново изглежда жените бяха основните ентусиасти.
— Какво ще искаш? — попита Чибо, когато отидох до масата, която беше заел. Не можех да повярвам. Джесика отново беше там. Какво, по шибаните дяволи? Да не се беше нанесла?
Изтощена от това да гледам как Николет яде бурито на закуска, аз казах:
— Ще си взема обичайната закуска.
— Имаш я, тиквичке. — Той махна на сервитьорката ни. Не знаех името й и по тази причина бях принудена да й казвам Силвия. — Тя ще иска huevos rancheros15 с бъркани яйца, а аз ще искам carne adovada16 бурито.
— Значи ще отидем на мястото, нали? — Попитах аз, докато Силвия записваше поръчката ни.
— Да, и знам каква си с труповете.
Силвия спря, после продължи, преструвайки се, че не ни чува.
— Каква съм с труповете? — попитах аз.
— Гнуслива.
— О, вярно. — С мъртвите можех да се оправя. С труповете — не чак толкова.
— Удивлява ме как се занимаваш с мъртви хора всеки ден по цял ден, но като ти дадат труп и се превръщаш в момиче.
— Аз съм момиче — казах аз, дълбоко обидена. — И познавам доста мъже, които биха предпочели да ядат пържени червеи, отколкото да се изправят лице в лице с труп.
— Добре, съжалявам. Това беше сексистко.
Най-добре да съжаляваше.
— Какво става с новия готвач, Силвия?
— Ъм, казвам се Клеър.
Това беше разочароващо. Сега знаех името й, но за мен винаги щеше да си остане Силвия.
15
Huevos rancheros — популярна мексиканска закуска, състояща се основно от пържени яйца върху леко запържена царевична тортиля, покрити с доматен чили сос. — Б.пр.