Ужасена, казах:
— Радвам се, че не си.
— А аз не. Но тази. — Той отново погледна към Джесика. — Никога не съм усещал такава болка от теб. Такова абсолютно опустошение.
Скръстих ръце на гърдите си.
— Страхотно. Не би ми се искало да не знаеш колко съм наивна. Колко лесно мога да бъда измамена.
Изражението му омекна и той повдигна брадичката ми.
— Ти й имаше доверие. Вярваше, че можеш да й кажеш всичко. Това не те прави наивна.
Прокашлях се.
— Хлапета, нали? И освен това, сега имам Куки.
— Искаш ли да й прекърша гръбнака?
— На Куки? — Когато той само ми се усмихна търпеливо, аз поклатих глава, макар офертата му да бе много по-изкушаваща, отколкото той можеше да си представи. Странно, обаче, не мразех Джесика. Мразех стореното от нея, тази, в която се превърна, но повече мразех факта, че дори до този ден, аз исках приятелството й. Приемането й. Одобрението й. Тя беше като червенокоса версия на мащехата ми, а аз вечно търсех тази безусловна обич, която ми беше отказана. Колко и жалко да звучи.
Само дето с Джесика я бях получила. Поне за малко. Тя беше като слънцето. Смеехме се и плачехме заедно. Сгушвахме се и гледахме страшни филми. Правехме си палачинки и пица, и пиехме Куул-ейд от винени чаши. И си споделяхме една на друга най-дълбоките и най-пазени тайни. Така че, при едно преспиване една нощ, след като тя сподели, че веднъж видяла духа на баба си в коридора, аз също споделих с нея. Казах й, че мога да виждам духове. Тя изглеждаше очарована. Заинтригувана. Така че продължих.
По онова време не знаех, че действително съм жътварят на души, но й казах за способностите си. Как помагах на баща си и на чичо си със случаите като разговарях с жертвите. Как починалите можеха да преминат през мен, ако го искаха, факт, който объркваше дори собствения ми податлив ум.
Стигнах твърде далеч. Изплаших я.
Не, изгубих я.
Отначало изглеждаше изплашена, после — отвратена. Възмутена как мога да бъда толкова глупава да вярвам, че имам суперсили. Реакцията й ме изненада толкова много, че не възразих, когато се обади на родителите си посред нощ, за да дойдат да я вземат. Когато отказа да отговори на обажданията ми през остатъка от уикенда. Когато през следващата седмица в училище сам-сама ме обяви за откачена вещица. Светотатствена и лицемерна. По онова време дори не знаех какво значи „лицемерен“. Ако знаех, щях да съм наясно къде е мястото на истинския получател на подобно обвинение. На цял океан разстояние от мен. За едно мигване на окото, с приятелството ни беше свършено.
Втората половина от първата ми година беше най-трудното нещо, през което съм минавала. Единственото хубаво нещо, което помнех, бе Рейес. Срещнах Рейес. Вярно, тогава беше пребит до безпаметност, но въпреки това беше важен момент за мен. Спомних си първия път, когато го докоснах. Той беше превит на две, държейки се за един контейнер за боклук за опора, дишайки трудно и кашляйки кръв. Опънатите по ръцете му мускули се свиваха от болка и видях гладките, ясни линии на татуировките му. Малко по-нагоре, гъста, тъмна коса се къдреше над ухото му.
Джема беше с мен. Тя беше вдигнала фотоапарата, който висеше около врата й, за да освети заобикалящото ни, а Рейес, мижейки срещу светлината, вдигна мръсната си ръка, за да засенчи очите си. А очите му бяха удивителни. Великолепно кафяво, дълбоко и наситено, с точици златно и зелено, блестящи на светлината. Тъмно червена кръв се стичаше от едната страна на лицето му. Той открадна сърцето ми и от онзи момент нататък, аз го исках.
— Къде се отнесе? — попита ме Рейес.
Обърнах се обратно към него.
— Съжалявам. Докъде бяхме стигнали? Вярно, без прекършване на гръбнаци за теб, господинчо.
— Сигурна ли си? Тя ме гледа.
Той отново си пое рязко въздух. Проклятие. Трябваше да овладея тази гадост.
— Какво искаш за обяд? — попита той.
— Всъщност поръчах нещо извън менюто. Сами винаги ми прави huevos rancheros, когато поискам. Супер е. Не те притискам.
Той повдигна вежда.
— Как си искаш яйцата?
Опитах. Наистина опитах. Но хвърлих поглед към чатала му и думите излязоха.
— Оплодени?
Порочна усмивка се разпростря на лицето му.
— Веднага ще се уреди, госпожо. — Той наклони невидима шапка и тръгна към кухнята.