— И ако онзи мъж се върне, за да те убие, не го убивай.
— Нищо не мога да обещая.
— Сериозна съм, Рейес — извиках след него.
Той ми намигна, точно преди вратата да се затвори след него.
Пет минути след като седнах с чичо Боб, Рейес лично ни донесе храната. Стаята замлъкна до шепот, а няколко жени действително вдигнаха телефоните си, за да го снимат. Това беше абсурдно. Това беше повече от абсурдно.
Разбира се, сега той беше един вид известен. Беше прекарал десет години в затвора за престъпление, което не беше извършил. Всички искаха историята му. Репортери молеха за интервю. И щом публиката видя как Рейес бе освободен и отведен до чакащата пред съда кола, същата тази публика настояваше да знае повече за него. Така че, по някакъв начин, той беше знаменитост.
И все пак, Джесика?
— Детектив — каза Рейес на Чибо, докато оставяше чинията му.
— Фароу, хубаво е да те видя навън. Да работиш.
— Имаш предвид, че е хубаво да ме видиш как ставам продуктивен член на обществото?
Трепнах. Чичо Боб го беше пратил в затвора преди всичките тези години, но в негова защита, инсценировката на Ърл Уолкър бе почти перфектна. Доказателствата бяха твърде сериозни, въпреки инстинкта на Чибо, който му подсказваше, че Рейес не го беше направил.
Устата на чичо Боб се изви в насилена усмивка.
— Това не е отровно, нали?
Без да откъсва очи от чичо Боб, Рейес взе вилицата му, откъсна от буритото, взе една хапка и ми я подаде. После погледът му, страстен и наелектризиращ, се сключи с моя. Отворих уста и обвих устни около онова, което ми предлагаше; после затворих очи и простенах.
— Вкусно. — Когато отново погледнах към него, чертите на лицето му бяха помръкнали. Гледаше ме как ям, очите му бяха притворени, челюстта му бе стегната. Преглътнах, след което казах: — Наистина си добър в това.
— Знам. — Той остави вилицата и ни кимна за довиждане, преди да се отправи обратно към кухнята. Всички очи бяха вперени в задника му, включително и моите.
— Значи — каза Чибо, — вие двамата изглежда се разбирате добре.
— Дори не си го и помисляй — казах аз, взирайки се във вратата, през която Рейес бе изчезнал току-що.
— Какво?
— Да съдиш с кого се срещам. — После му отправих злобен поглед. — Сякаш си по-добър с боклука, който водиш вкъщи.
— Чарли — каза той, обиден.
Но аз само го подготвях за следващото си изказване. Наведох се към него и казах:
— Знам, че я харесваш, чичо Боб. Просто я покани на среща.
— Кой? — попита той, изведнъж запленен от буритото си.
— Знаеш кой.
Той отхапа и кимна.
— Това е невероятно.
Това беше моят сигнал. Ококорих ужасено очи, стиснах се за гърлото и направих най-добрата си имитация на умираща актриса от нямото кино.
— Не, той… той не би. — Само дето аз говорех. Изкарвах думите с кашляне измежду глътките въздух. — Това е… това е отровно.
— Добре, ще я поканя на среща.
— Сериозно ли? — попитах, поизправяйки се. — Кога?
Той отхапа отново.
— Скоро. Яж. Трябва да се махаме от тук.
Достатъчно добре засега. Можех да го тормозя, докато не изпълнеше обещанието си. Куки нямаше да го чака вечно. Тя беше страхотна, макар и затруднена в много отношения, например с координацията, но в моя наръчник това я правеше още по-интересна. Който беше бестселър на име „Наръчникът на Чарли“. Това ми даде идея.
— Хей — казах аз, откъсвайки хапка и набождайки я безжалостно, — трябва да напиша книга.
— За мен? — попита Чибо.
— Искам да бъде интересна, чичо Боб. Ще бъде за това какво е да виждаш умрели хора.
— Мисля, че това вече е правено. Има и филм.
— Проклятие. Винаги закъснявам. — Плъзнах вилицата в устата си и се усмихнах, когато вкусовите ми рецептори изригнаха в припева на „Толкова се вълнувам“17. Боже мой, този мъж беше талантлив.
Тръгнах си, без да се сбогувам с Рейес. Мястото беше претъпкано. Не исках да го безпокоя. Все още не можех да повярвам, че работи за баща ми. Все още обмислях тази новина, когато Чибо прекъсна мислите ми.
— Между другото, минаха двадесет и четири часа — каза той, докато се насочвахме към І-25.
Знаех, че щеше да попита за подпалвача.