— Щях да се погрижа за тази малка ситуация този следобед, но тъй като настоя да дойда с теб на това местопрестъпление…
— Не настоях. И в момента случая с подпалвача бие този. Тези трупове няма да ходят никъде. Можем да обърнем и да приключим случая. — Той завъртя показалец във въздуха.
— Не знам със сигурност дали можем. Обещавам, чичо Боб, ще ти кажа в минутата, в която съм убедена.
— Чарли, ако този човек е невинен, ще го измислим.
— Невинаги става така и ти го знаеш. — Мразех да хвърлям случая на Рейес в лицето му, но това беше важно. Трябваше да съм сигурна.
Той се стегна, но не възрази.
— Поне трябва да знам кого подозираш. Ами ако нещо ти се случи между сега и после?
— Какво може да се случи? — Когато изражението му стана сериозно, свих рамене. — Хубаво. Ще изпратя съобщение на Куки за това кой е, с точни инструкции да не ти казва, освен ако не се случи нещо страшно. Като например да получа фатална алергична реакция към евтиния ти одеколон.
Не му хареса, но кимна в съгласие.
— Сега, ако не възразяваш.
— Боже. Добре.
Извадих телефона си и изпратих съобщение на Куки.
— А одеколонът ми не е евтин.
Изсумтях и написах.
Ким Милър. Запази това име и не го давай на чичо Боб, освен ако не умра по някое време през следващите ден или два. Или ако изпадна в анафилактичен шок и прогнозата е лоша. Той ще умолява. Бъди силна.
Нямах му доверие. Щеше да тормози Куки при първия възможен случай и аз го знаех.
И отбележи да купя на Чибо бутилка Acqua di Gio.
Добре. Има ли нещо, което трябва да знам?
Да, вкусът му за одеколон не струва.
Понечих да прибера телефона си обратно в чантата, когато Ози извика, акцентът му беше толкова силен, че само наполовина бях сигурна, че каза:
— ’Де, ма’а му, отиа’ш?
Чичо Боб подскочи. Трябва да бях включила GPS-а.
— Тря’а да обърнеш, ма’а му. На средата на шибаното нищо си.
— Какво, по дяволите, е това? — попита чичо Боб, почти излизайки от пътя.
— Съжалявам, това е Ози. — Грабнах телефона си и намалих звука. — Толкова е настоятелен. — Натиснах няколко бутона, за да изключа приложението, после сложих телефона на ухото си. — Сладки палачинки, Ози, трябва да спреш да ми се обаждаш. Ти си женен мъж! — Престорих се, че затварям, после завъртях очи. — Рок звезди.
Чичо Боб примигна и се загледа напред, без да е сигурен какво да си мисли, момент, който завинаги щях да ценя. Или поне докато моят синдром на дефицит на вниманието ми позволеше.
Глава 12
Животът е кратък. Купи си обувките.
Свихме по частен път и карахме още половин час, минавайки през порти и заграждения за добитък, докато стигнахме до мястото с погребаните. Чичо Боб паркира до един булдозер, после ми подаде кърпичката си.
— Това може да е зле, тиквичке.
— Телата?
Той поклати глава, изражението му беше съчувствено.
— Не, останките, които са намерили, вече са в моргата. Миризмата.
— О, вярно.
Изскочих от джипа, изпълнена с чувство на страх. Самото място беше оградено с лента. Имаше дузина служебни автомобили, включително няколко щатски коли, няколко на местни полицаи и една с регистрационни номера на федералните. Познах ги. Огледах се за специален агент Карсън, зърнах я, заедно с партньора й, да разговаря с шерифа. Тя ми махна.
— Хей — казах, изненадана колко нормално миришеше района. После въздухът се промени, а аз преглътнах и стиснах зъби, опитвайки се да потисна гаденето.
— Радвам се да те видя — каза тя, борейки се с подобна реакция. Тя също държеше кърпичка до носа и устата си. Но миризмата не беше такава, каквато очаквах. Беше газообразна и мазна, не толкова като смърт, колкото странна, тежка миризма.
Цялото място беше покрито в хлъзгав петрол, гъст и мръсен. Наведох се и потърках малко между пръстите си.
— Това е — казах тихичко на чичо Боб. — От тук са жените.
Той кимна за потвърждение.
— Дотук са открили останките на пет предполагаеми тела, но не са непокътнати. Доведоха археолог от университета, а съдебен експерт от Ню Йорк също идва насам, за да помага на разследващите.
Изправих се и огледах района. Продължаваше с километри, великолепна гледка към пустинята на Ню Мексико, със земни цветове, акцентирани от лилави петна.