— Просто Кени, детектив — каза той, подавайки ръка. Чичо Боб я пое. — Чарли — каза той след това.
Огледах го внимателно, докато се здрависвахме. Кени Найт. Бях чувала за него. Шампион в язденето на бик, който се състезаваше по цял свят.
— Кени — казах аз и решавайки, че няма друг момент като настоящия, продължих, — някаква идея как тези жени са се оказали в твоя имот?
Защитен рефлекс се надигна в него, но той моментално се успокои. Огледа района. Раздразнено раздвижи челюст.
— Не, госпожо.
— Ами този петрол?
— Какъв петрол? — попита той, проучвайки бунището на убиеца.
Агент Карсън обясни.
— В земята тук има петрол, но не произлиза от този район. С други думи, не е от онзи вид, който ще те направи богат. Знаеш ли нещо за това?
— Какво по дяволите? — Той поклати глава, шокиран. — Защо ще има петрол тук?
— И ние бихме искали да знаем.
Докато те разпитваха Кени за петрола, аз отидох до височината. Отдолу имаше урва, висока около шест метра, рядката красота на Ню Мексико, разпростираща се докъдето стига погледа. Гледах простора и чаках починалата жена, която се въртеше наоколо откакто дойдох, да проговори.
— Мислех, че никога няма да го доведа тук.
Погледнах надясно. Тя стоеше до мен, облечена в болнична нощница и с превръзка на главата, като на раковите пациенти. И беше красавица. Дори и болезнено слаба, с хлътнали бузи и помрачени от болестта очи, тя имаше сияние, което излъчваше сила и елегантност. Огледах се наоколо и направих знак на чичо Боб. Той се приближи, веждите му бяха повдигнати от любопитство. Вдигнах показалец, после кимнах към едната си страна. Той кимна в знак, че разбира. Можех да говоря с нея пред него и да направя така, че да изглежда сякаш двамата разговаряме.
— Значи това беше твоя идея? — попитах я.
— Така е. Винаги съм искала къща тук, но изглежда Кени не можеше да се установи достатъчно дълго на едно място, за да я построи. — Тя погледна към пейзажа. — Той не искаше това ранчо. Не искаше да има нищо общо с управлението му. Има буен дух. Винаги е било така. Мислех, че децата ще заглушат ездача в него, но просто не ни беше писано. — Тя преплете пръсти, очите й преливаха от тъга. — Той все още е млад. Все още може да има деца, ако опита отново.
— Съжалявам — казах аз — за децата. — На мен мисълта за деца ми причиняваше уртикария и лек свистящ звук от гърдите. Но разбирах, че повечето жени ги искаха. — Каза, че си опитвала да доведеш Кени тук?
Тя кимна.
— Някой трябваше да открие тези жени.
Изненадана, попитах:
— Знаела си за тях? Знаела си, че са били заровени тук?
Чичо Боб наостри уши, но запази тишина, чакайки информация от това, което за него изглеждаше като едностранен разговор.
— Не както си мислиш — каза тя, клатейки глава. — Чух ги един ден, когато Кени ме доведе тук. Исках да видя това място още веднъж. Предполагам, че съм била толкова близо до смъртта, че можех да ги чуя.
Гърдите ми се стегнаха при тази картина.
— Какво чу?
— Плачът им. Стоновете им на агония. Не казах на Кени. Мислех, че полудявам, така че не го споменах. След това беше прекалено късно. — Тя си пое дълбоко дъх, после ме измери с решителен поглед. — Не можех да премина отвъд докато знаех, че тези жени са тук. Трябваше да накарам някой да дойде. Да ги освободи.
— Не разбирам. Как са били затворени тук? Мъртвите нямат тяло. Общо взето могат да минат през всичко. И как са били освободени?
— Не съм сигурна. В минутата, когато строителните работници започнаха да разчистват земята… — Тя спря и се замисли. — Не. Не, мъжът с булдозера помисли, че е видял нещо. Той изскочи навън и извади ръка от пръстта. И това успя. Това ги освободи.
Методите на стръхестествената реалност все още ме изненадваха. Как можеше мъртвия да бъде затворен? Как можеше допирът на човек да ги освободи? Никога нямаше напълно да го разбера.
— Как накара Кени да дойде тук?
— Преследвах го — каза тя, иззад тъгата се показа пакостлива усмивка. — Местех книги и разклащах чаши, докато той започна да обръща внимание. Не можех да направя много, но когато най-накрая привлякох вниманието му, опитах да го накарам да дойде тук. Оставях му следи, за да дойде на това място. Солница върху картата. Молив върху скицата, която бях направила на къщата ни. Той знаеше, че го преследвам, поради липса на по-добър израз, но си помисли, че искам да построи къщата на мечтите ни. — Тя сви рамене. — Каквото и да е, свърши работа. Доведох го тук. Но отне повече, отколкото мислех. Той трябваше „да направи планове“. — Тя изобрази кавички във въздуха, за да подчертае последната част. — Да знаеш, за шампион в язденето на бик, този мъж може да се движи по-бавно от меласата през януари.