— Баща му ти е казал за нея? — попитах аз.
— Не, не го направи. — Пресметлива усмивка се разпростря на лицето на Гарет. — Ромео го стори.
Докато стоях потресена, Гарет направи смела крачка към него.
— Знаеше, че ще разбера — каза той. — Всички следи. Всички подсказки. Знаеше, че ще я открия.
Рейес го изгледа злобно.
— Не мислех, че ще си достатъчно глупав, за да я използваш. Когато не успях да я открия, се надявах някой с твоите връзки да успее.
Гарет се засмя подигравателно и поклати глава.
— И като се замислиш, че никога не съм вярвал в тези връзки. Мислех, че цялото ми семейство е откачено.
— Кой е казал, че не са?
Той сви рамене, неспособен да възрази.
— Но защо пое риска? Защо сложи такова могъщо оръжие в моите ръце?
— Защото действа на всички свръхестествени създания, задник. — Рейес разтърка рамото си и го изви, все още опитвайки се да се отърси от болката. — Демони. Полтъргайсти. Адски хрътки.
Чакайте, наистина ли имаше адски хрътки?
— Чарли може да го използва, за да се защити от тях.
— Разбирам — каза с усмивка Гарет, — знаех си, че има причина да те харесвам.
Глава 15
Предполагам да съм във Вирджиния.
Изпратих Куки и Рейес навън, докато Гарет си събираше книгите и записките. От време на време спираше, за да си масажира врата, а аз не можех да повярвам колко близо се бе оказал до смъртта. Отново.
— Ще те наболява няколко дни — казах, навеждайки се да му помогна. — Това не беше много умно.
— Трябваше да знам дали камата би свършила работа.
Погледнах я. Стоеше на масичката встрани.
— Как точно разбра за нея?
Той си пое въздух и седна да си закопчае раницата.
— Както казах, всичко стана толкова бързо. Сякаш бях в ада цяла вечност и въпреки това се оказаха само минути. Времето, което прекарах в ада, помня с кристална яснота. Другите части ми отнеха известно време, за да ги разбера.
— Други части?
— Пътят обратно. Който и да ме измъкна от ада, имаше да ми казва някои неща. Когато се събудих в болницата, можех да се сетя само за малки части, но започнах да си спомням все повече и повече. И в странни моменти. Стоях си в кухнята и някакъв спомен се материализираше в ума ми. — Той поклати глава и стана да си върви. — Отне известно време, но бавно започнах да осъзнавам, че тези конкретни спомени някак бяха вкарани в ума ми. Бяха следи. — Той посочи към камата. — Който и да ги беше вкарал, е искал да я открия.
След като минах странично покрай няколко жени, спряхме до вратата ми.
— И разбра, че е Рейес? Че той е вкарал тези спомени?
— Само той би могъл. Само той искаше да бъде намерена. И получих малко помощ.
— Помощ?
— Имам някои роднини, които твърдят, че могат да виждат в свръхестествения свят.
— Вярно, но си мислех, че всичко е измама.
— Както и аз. Според леля ми положението е петдесет на петдесет. Някои от роднините ми наистина са чувствителни към духовните явления. Използват го в своя полза. Леля ми каза, че ме преследва някакъв мрак. Той искаше от мен да открия нещо. Между нейните наблюдения и моите проучвания, открихме камата.
— Къде беше?
Той се усмихна и поклати глава.
— Все още изследвам мястото. Мисля, че там има още какво да бъде намерено и нямам нужда да се вреш там.
Макар да се престорих, че оставям нещата така, всъщност беше обратното. Щях да го открия. Можеше да ми отнеме известно време, но щях да се добера до там.
— Хубаво, както и да е, но защо би я използвал срещу него? Защо ще си рискуваш живота по този начин?
— Както казах, трябваше да знам. И други неща са подложени на риск.
— Имаш предвид заради тази предполагаема война, не между рая и ада, а между мен и ада? — Идеята беше почти смехотворна. Не, чакайте, беше изцяло смехотворна.
— И да, и не. Аз… — Той се поколеба, неспособен да осъществи зрителен контакт. — Може да имам син.
Потрес се стрелна през мен. Задавих се с въздух, после го зяпнах.
— Може да имаш син? Искаш да кажеш, че не знаеш дали имаш дете или не?
— Тя има дете. Марика. И съм около деветдесет процента сигурен, че е мое.