Тръгнахме по алеята и забелязах чаша на моравата до вратата й. Имаше и боклуци тук-там, което беше необичайно за този комплекс.
— Това е тя — казах аз, чукайки на тюркоазената врата на Ким. Когато не получих отговор, чичо Боб отиде до прозореца и надникна вътре.
Той се обърна към мен изненадан.
— Това шега ли е?
— Какво? — попитах, напълно объркана. После ме осени фактът, че предната нощ Ким беше склонна към самоубийство. Забързах натам и надникнах вътре. — Не. Не, не, не, не, не. Бяхме се разбрали.
Втурнах се обратно към вратата. Беше отключена. На практика се натъкнах на нещо, което приличаше на празна стая в софтуерна корпорация. Апартаментът беше напълно и абсолютно празен. Втурнах се от стая в стая, търсейки доказателство за съществуването на Ким. Нищо. Абсолютно нищо.
— Чарли — каза чичо Боб откъм хола.
Забързах обратно и кимнах към стената. Там имаше залепен плик. Името ми беше изписано с черен маркер отпред. Дръпнах го от стената и го отворих. Вътре нямаше нищо друго, освен чек на името на град Албакърки за десет милиона долара. Нямаше друго име върху чека. Нямаше друг знак от кого идваше. Внезапно разбрах как се чувстваше майката на Ейнджъл, когато получаваше анонимен чек след анонимен чек, месец след месец.
Стоях поразена.
— Колко скоро ти трябва мястото?
Обърнах се към мъжа, който стоеше на вратата.
— Извинете?
— Предполагам, че щом си в апартамента, значи си търсиш такъв.
Чичо Боб извади значката си и я показа.
— Трябва да знаем къде е отишъл обитателя на този апартамент.
Потупах си джобовете и осъзнах, че бях оставила разрешителното си за частен детектив у дома, така че прерових чантата си и показах шофьорската си книжка.
— И искаме да знаем как.
Бях тук миналата нощ. Мястото беше безупречно, чисто и подредено като самата Ким. Но нямаше знак, че ще заминава.
Той примигна за момент, после каза:
— Е, да се надяваме, че е отишъл в рая и го е направил като е получил инфаркт, доколкото ми казаха.
Беше мой ред да примигам.
— Той? — попитах, тръгвайки към него. — Ким Милър живееше в този апартамент от години. Висока. Тъмно кестенява коса. Болезнено слаба.
Той потърка устата си замислено.
— Е, тя звучи страхотно, но никога не е живяла тук. Това беше домът на Стареца Джонсън почти десет години.
— И служителите ти случайно са изчистили това място за дванадесет часа?
— Не, госпожо — каза той, подсмихвайки се. — Господин Джонсън почина преди около две седмици. Семейството му изнесе всичко миналата седмица.
Чичо Боб извади бележника си.
— Трябва ми име и адрес на семейството му.
Той отново потърка устата си.
— Не съм сигурен, че имам такива, но ще потърся.
— Направи го.
Мениджърът кимна и се отправи навън.
— Предполагам, че той лъже?
— Дано е доволен от това. Не се знае колко му е платил Рейес.
— Мислиш, че той стои зад това?
— Знам, че е така. Това са най-близките брат и сестра, които съм срещала. Кой може да уреди апартамента да бъде опразнен и ремонтиран така посред нощ? А аз бях с него. — После ме осени. Най-добрият приятел на Рейес, Амадор Санчез, ето кой. Не посмях да спомена името му на Чибо. Нямаше нужда да го влача в управлението. Той само щеше да отрече всичко и да има солидно алиби.
— Ами, мога да пратя няколко униформени да разпитат другите наематели. Да вземат показанията на някои очевидци и вероятно няколко описания на който и да го е направил.
— Не съм сигурна какво добро би излязло от това, освен да докажем на областния прокурор, че не съм луда и че не излъгах. Но нея я няма, Чибо. Ако Рейес иска да я няма, значи нея я няма.
След като мениджърът не успя да намери адреса на господин Джонсън, ние се върнахме при джипа на Чибо с подвити опашки и поехме обратно към управлението.
— Това ще обезсили малкия ми договор с областния прокурор.
Той размаха чека.
— Мисля, че това ще помогне, тиквичке. И фактът, че имаш силно подозрение кой е серийният ни убиец. Той не би се отказал от тази следа за нищо на света.
— Не мислиш, че ще ме арестуват за подпомагане и съучастие?