— Действам.
Отпраших към моста, превишавайки скоростта, надявайки се ченгетата да ме подгонят. Можех да се възползвам от подкреплението. По пътя се обадих на Рейес.
Заговорих още щом той вдигна телефона.
— Рейес, трябва да откриеш сестра ми.
— Как мина срещата?
— Рейес Фароу, няма време. Трябва да откриеш Джема и да я защитиш.
— Добре, а какво печеля аз?
— Какво? Какво имаш предвид с това какво печелиш?
— Имам предвид какво печеля, ако открия сестра ти и я защитя от всичкото зло на света?
— Рейес, това не е игра.
— А аз не си играя. Задавам въпрос.
— О, боже мой, не знам. Какво искаш?
— Теб — каза той, гласът му се понижи с октава. — Искам теб, Дъч, телом и духом. Искам те в леглото си всяка вечер. Искам те там, когато се събуждам сутрин. Искам дрехите ти да са пръснати из апартамента ми и аромата ти по кожата ми.
Да не искаше връзка? Сега не му беше времето да преговаряме за място в дрешника.
— Хубаво. Твоя съм. Телом и духом. — Свърнах, за да подмина едно Пинто с кафез за кокошки на тавана. Чичо Боб не се шегуваше.
— Сериозен съм.
— Както и аз. — Поех си дълбоко дъх. Без значение как щеше да го постигне, той получаваше каквото поиска. Ако искаше връзка, щях да му дам такава. Щях да му дам и левия си яйчник, ако това означаваше, че ще се дематериализира и ще открие сестра ми. — Сериозна съм. Твоя съм. — Думите предизвикаха остро трептене в корема ми. — Винаги съм била твоя. — Когато той не отговори, попитах: — Там ли си?
— Тук съм. Само че се тревожех. След случилото се със Суопс…
— Какво? Не мислеше, че все още ще те искам? Предполагах, че миналата нощ го доказа. Благодаря ти за снимката между другото.
— Помогна ли за случая ти?
— Да. Или, така де, помогна, докато не отидох да взема клиентката си, а тя се беше превърнала в старец с болно сърце и после изчезна в нищото.
— Странно как стават тези неща.
— Рейес — казах, молейки го да разбере, — нещата, които е направила, не са съвсем маловажни. Ким има нужда от помощ.
— И я получава. — Тонът му не търпеше възражение. Темата не беше отворена за дебати. Макар това да беше точно видът теми, по които обичах да дебатирам, аз оставих нещата заради по-належащи проблеми.
— Хубаво, но точно сега сестра ми може да се бори за въздух изпод ръцете на убиец с афинитет към блондинки.
— Не мисля така.
— Няма как да знаеш… Чакай, защо не мислиш така?
— На мен ми изглежда щастлива.
Скочих върху спирачките на Мизъри и отбих встрани от пътя.
— Какво? Вече си я открил?
— Не съм сигурен, че изобщо е била изгубена, но да.
Можеше да го целуна. Можеше да целуна земята, по която стъпваше. Можеше да целуна телефона, по който говореше.
— Задръж. Не разбирам. Как така говориш с мен? — Ако беше преминал на призрачен режим, как така все още беше на телефона с мен в телесна форма? Но пък последния път, когато беше станал призрачен, телесната му форма продължаваше да се бие с демони.
— Ами сложих си телефона до устата и…
— Сериозно, Рейес, къде си? Къде е Джема?
— На работа съм, а Джема яде Монте Кристо, който току-що й приготвих.
— Мили боже, тя е там? Тя е в „Каламити“?
— Всяка частица от нея.
— Сама ли е?
— Ако не броиш мъжът, с когото е, значи е сама.
Направих обратен завой и тръгнах обратно към града.
— Какъв мъж? Тя е с мъж?
— Мда, ченге. Сигурно е в обедна почивка или нещо такова. Все още е с униформа.
Плътен ужас стегна гърдите ми.
— Той има ли три белега на лявата буза?
— Да, но стига за него. С какво си облечена?
— Не му е сега времето, Рейес. Каквото и да правиш, не оставяй Джема да си тръгне с това ченге.
— И как предлагаш да ги спра?
— Ти си синът на Сатаната. Нищо ли не можеш да измислиш?
— Има си цена.
— Вече ме имаш. Изплатила съм се, приятел.
— Трябва да се съблечеш за мен.
— Сега?
— Довечера.
— Каква е тази работа с мъжете и танците в скута?
— Не мога да си представя — каза той с безизразен глас.
— Добре, ще се съблека. Ще танцувам степ. Ще пея „La Cucaracha“ в си минор.