— Няма да ходят никъде. Имаш думата ми.
Толкова хладно облекчение ме обля, че потреперих.
— Ще се обадя на чичо Боб и ще го пратя по най-бързия начин. Благодаря ти.
— Благодари ми довечера.
Друг вид тръпка премина по кожата ми като ласка от звука на гласа му.
Оставяйки прекрасното усещане да се задържи, затворих и позвъних на чичо Боб.
— Е? — попита той, чакайки да проговоря.
— Намерих я. В бара е. Рейес я държи под око, но, чичо Боб, тя е с мъжа, когото подозирам, ченгето.
— Сигурно ме будалкаш.
— Виждаш ли, Джема също се забърква в неприятности. Не съм само аз.
— Мхм. — Не звучеше напълно убеден.
— Ще накарам Куки да отиде там, за да сме сигурни, че няма да си тръгнат заедно.
— Ще съм там до десет минути. Колко далеч си ти?
— Ами, движих се доста бързо. Имах добро време. Мога да стигна до града за петнайсет минути.
— Ясно. Побързай.
В секундата, в която затворих на чичо Боб, Куки звънна. Боже, това момиче имаше отлично усещане за момента.
— Хей, къде си?
— В офиса. Знаеш ли, че жените наистина снимат Рейес с телефоните си, докато минава покрай тях?
— Знам.
— Притеснително е.
— Да, така е.
— Но получих някои доста добри снимки.
— Наистина ли? Прати ми ги — казах развълнувана; после реалността ме погълна. — Чакай, първо трябва да слезеш в ресторанта и да помогнеш на Рейес да попречи на Джема да си тръгне.
— О, добре. — Чух я да върви, да отваря врата. — Какво става с Джема?
— Мисля, че се среща със серийния ни убиец. Така че, знаеш, не прави зрителен контакт, освен ако не се наложи.
— Д-добре. Трябва ли да се върна и да си взема пистолета?
— Защото бара на татко има нужда от още една дупка?
— Ами ако се опита да си тръгне?
— И ти ще извадиш пистолет насреща й? — Избегнах една земна кукувица и едва не преобърнах Мизъри, факт, който тя не оцени. — Рейес може да се справи, но за всеки случай ти ще си подкреплението му. Чичо Боб е на път.
— Чакай, не, всичко е наред. Мога да я видя. Тя е с едно ченге.
— Още известно като серийния убиец.
— Не — каза тя, шепнейки в телефона. — Серийният убиец е ченге?
— Той е главният ми заподозрян, така че спазвай дистанция.
Щом паркирах, изскочих от Мизъри и хукнах към „Каламити“ през задната врата. Карах още по-бързо по пътя обратно, опитвайки се да стигна преди Джема да си тръгне, и пристигнах точно когато чичо Боб влезе през входа. Добре че побързахме. Полицай Пиърс беше притиснал Рейес към бара, канейки се да му сложи белезници. Цивилен полицай на име Родригез държеше Джема настрани, докато друго ченге, което не познавах, помагаше на драматично обезумялата Куки.
— Какво става? — попита чичо Боб.
Куки посочи Рейес.
— Това, това чудовище ме нападна.
Стоях потресена, опитвайки се да осмисля това, когато Рейес хвърли поглед през рамо и намигна.
Татко също беше там, облегнат на стената и със скръстени ръце, без да се връзва нито за секунда. За щастие единственият, който трябваше да се върже, бе полицай Пиърс и той го направи. И си плати скъпо. С данъка. Но това не можеше да се сравни с цената, която щеше да плати, когато го пратех в затвора за пет хиляди години.
Татко ми махна.
— Хей, можеш ли да се заемеш с бара за две вечери тази седмица? Тери ще отсъства.
— Разбира се. Поне е забавно.
Той се усмихна.
— Определено е.
— Добре, Уайът — каза Чибо на полицай Пиърс, — вече можеш да го пуснеш.
— Но, сър, той нападна тази дама, после ме блъсна, когато се опитах да се намеся.
Ахнах.
— Не си го направил — казах му аз, неспособна да възпра усмивката, която се разпростря на лицето ми. Определено имаше нужда отново да бъде претърсен.
Чичо Боб потупа рамото на Пиърс.
— И той само изпълняваше заповеди.
Пиърс се изпъна изненадано и без да чака, Рейес се измъкна от хватката му. Щеше да ги остави да го заловят, да ги остави да получат преимущество, слава богу, но дори и той можеше да играе жертва само толкова.
— Добре ли си? — попитах го, сърцето ми се пръскаше от благодарност.
Усмивката на Рейес казваше всичко.
— Чарли, какво става? — попита Джема.