Все още нищо не помръдваше по хълмовете.
Вече имаше време да помисли. Лодката беше прекалено голяма за самотен гребец, обаче стигаше и само да я държи настрана от бреговете. През нощта нямаше да се тревожи за нищо. Сутринта щеше да я зареже някъде, може би щеше да помоли някого да отнесе съобщение до сигналната кула, после щеше да си купи кон и…
Под брезента зад него се разнесе ръмжене.
Наистина бяха много хитроумни.
Недалеч оттам в един замък лейди Марголота си седеше кротко и прелистваше „Справочникът на Туърп“.
Не че в него можеше да намери много полезни сведения за земите от тази страна на Овнерог. Тук обикновено се допитваха до „Алманах дьо Готик“, където самата тя заемаше четири страници2, но ако искаше да знае за какви се мислеха онези в Анкх-Морпорк, „Справочникът“ беше безценен.
От нейния екземпляр вече стърчаха множество хартийки за отбелязване на страници. Лейди Марголота въздъхна и затвори книгата.
До нея бе поставена висока чаша, пълна с червена течност. Отпи глътка и лицето й се сви по навик. После се загледа в пламъчето на свещта и се помъчи да мисли като лорд Ветинари.
Докъде бе проникнал в подозренията си? Какви ли вести стигаха до него? Сигналната кула до града бе издигната само преди месец и в целия Начук хулеха натрапената им новост, но май мнозина я използваха, макар и тихомълком.
Кого би изпратил?
Тя не се съмняваше, че от избора му ще научи всичко, което й е необходимо. Някой като лорд Ръждьо или лорд Селачии?… Е, не би го подценила чак толкова. Съдейки по сведенията, с които разполагаше — а лейди Марголота бе осведомена за какво ли не, — дипломатическите светила на Анкх-Морпорк не можеха да си намерят самостоятелно и задните части, ако ще и с карта в ръцете. Разбира се, не е излишно дипломатът да се прави на тъп чак до мига, когато ти отмъкне дори чорапите от краката. Тя обаче бе срещала най-способните представители на Анкх-Морпорк — не биха могли да се преструват толкова умело на глупаци.
Все по-силният вой навън започваше да я дразни. Дръпна шнурчето на звънчето, за да повика иконома си.
— Да, гошпожо? — изрече Игор, който сякаш се материализира от сенките.
— Моля те, предай на децата на нозта да творят чудезната зи музика другаде. Боли ме главата.
— Жалко, гошпожо.
Лейди Марголота се прозя. Нощта й се бе сторила твърде дълга. Щеше да мисли по-ясно след един хубав дневен сън.
Канеше се да духне свещта, но погледът й се спря на книгата. И буквата „В“ беше отбелязана.
Но… Нали Патрицият не би могъл да знае толкова много…
Поколеба се и пак дръпна шнурчето над ковчега си. Игор се появи мигновено, както си му беше присъщо.
— Как мизлиш, дали онези узърдни младези в кулата за будни?
— Да, гошпожо.
— Изпрати зъобщение до нашия агент да научи взичко за Командир Ваймз от Градзката зтража, моля те.
— Той дипломат ли е, гошпожо?
Лейди Марголота се отпусна на ложето си.
— Не, Игор. Той е причината да има дипломати. Би ли затворил капака?
Сам Ваймс беше способен да извършва паралелна обработка на данните. Повечето женени мъже притежават това умение. Научават се да ровят в собствените си мисли, но в същото време да слушат какво говорят съпругите им. А слушането е твърде важен процес, защото във всеки миг могат да бъдат изпитани. Затова се поддържат в готовност да повторят дума по дума последното изречение. Жизнено необходим белег на майсторството е и бдителната проверка на диалога за ключови фрази от рода на „и обещаха да го доставят още утре“, „а аз ги поканих на вечеря утре“ или „могат да ги тапицират в небесносиньо, и то съвсем евтино“.
Лейди Сибил беше запозната с фактите. Сам успяваше да поддържа съдържателен разговор, мислейки си за нещо коренно различно от темите му.
— Ще наредя на Уиликинс да сложи в багажа зимни дрехи — сподели тя, без да изпуска от поглед съпруга си. — През този сезон там е доста студено.
— Да. Добре си се сетила.
Сам Ваймс се беше втренчил в една точка в пространството някъде над камината.
— Предполагам, че и ние ще трябва да дадем някакво угощение, затова е редно да занесем повечко от типичните анкх-морпоркски храни. Да не се изложим, нали разбираш. Как мислиш, по-добре ли е да вземем и готвач с нас?
— Да, мила. Няма да е излишно. Никой извън нашия град не знае как да направи свестен сандвич с пача.
Сибил се възхити. Ушите, превключени на автоматичен режим, задействаха навреме устата, за да даде своя малък, но остроумен принос в разговора.
— А дали би било уместно да вземем и алигатора? — попита тя.
2
Имената на вампирите се удължават постепенно. Нали трябва да запълват безкрайните години с нещо?