— Защо пък не?
Погледът й се прикова в лицето му. По челото на Сам Ваймс плъзнаха тънки бръчици, щом ушите му сритаха мозъка. Той примига.
— Какъв алигатор?!
— Сам, ти се беше отнесъл надалеч. Може би в Юбервалд.
— Извинявай.
— Нещо мъчи ли те?
— Сибил, защо изпраща точно мен?
— Според мен Хавлок споделя убеждението ми, че ти имаш скрити заложби.
Ваймс се прегърби потиснат в креслото си. Смяташе за един от упоритите недостатъци на иначе практичната и разумната си съпруга желанието й да вярва — противно на доказателствата, поднасяни от всекидневието, — че той е разностранно надарен човек. О, да, Ваймс си знаеше, че има разни скрити заложби. И изобщо не би искал да ги показва на света. За всички щеше да е по-добре, ако остави на мира невидимите страни от характера си.
Освен това го тормозеше смътна тревога, която не смогваше да подреди в думи. Успееше ли, опасенията му биха прозвучали така: „Ченгетата не излизат във ваканция. Лорд Ветинари все повтаря, че където има полицаи, има и престъпления. Щом ме праща в Начук… или както там се казва проклетата дупка, значи ще има престъпление. Светът все това поднася на ченгетата.“
— Ще ми бъде приятно пак да се видя със Серафина — изрече Сибил.
— Сигурно — смънка Ваймс.
В Начук нямаше да бъде полицай, поне официално. Ето какво никак не му харесваше, дори повече от всичко останало.
В редките случаи, когато напускаше Анкх-Морпорк и околните му земи, или отиваше в някой съседен град, където значката му от Градската стража все пак внушаваше уважение, или продължаваше преследването на престъпник и извън територията на пълномощията си — най-древното и осветено от времето занимание на ченгетата. А ако приказките на Керът за Юбервалд бяха верни, в Начук значката му нямаше да е нищо повече от екзотична подправка в нечия салата.
Челото му пак се набръчка.
— Серафина ли?
— Лейди Серафина фон Юбервалд — обясни Сибил. — Майката на сержант Ангуа. Не помниш ли, че ти разказвах миналата година за нея? Двете бяхме по едно време в пансиона за благородни девици. Естествено всички знаехме, че тя е върколак, но тогава никому дори не би хрумнало да го спомене. Ами просто не се постъпваше така. Е, да, случи се и онова нещастие с учителя ни по ски, но аз и до днес вярвам, че той е паднал в някоя пропаст или нещо подобно. Тя се омъжи за барона и живеят съвсем близо до Начук. Пиша й по малко клюки всяка Прасоколеда. Тя е от древен върколашки род.
— Значи е много породиста — промърмори разсеяно Ваймс.
— Сам, нали не би искал Ангуа да чуе това от устата ти? Недей да се тревожиш толкова. Ще имаш възможност да си починеш. Сигурна съм, че пътуването ще ти се отрази добре.
— Да, мила.
— Ще бъде като втори меден месец.
— О, да — потвърди Ваймс, който си спомни навреме, че покрай едно или друго произшествие май не можеше да се каже, че имаха и първи меден месец.
— И като споменах за това… — подхвана Сибил малко по-смутено. — Помниш ли, че щях да ходя при старата госпожа Доволсън?
— Ами да. Как е тя?
Ваймс пак зяпаше над камината. Сибил поддържаше връзки не само с някогашните си съученички, но вероятно и с всеки човек, когото бе срещала през живота си. Списъкът за изпращане на картички преди Прасоколеда се бе превърнал в двутомник.
— Всичко й е наред, струва ми се. Впрочем тя ме увери, че…
Някой потропа на входната врата. Сибил въздъхна.
— Днес Уиликинс има почивен ден. Сам, иди да видиш кой е дошъл. Знам, че ти се иска.
— Казах им да не ме безпокоят, освен ако случаят е много спешен — увери я Ваймс, надигайки се от креслото.
— Да, но според теб всяко престъпление е спешен случай.
Пред прага стоеше Керът.
— Сър, произшествието е малко… политическо.
— Капитане, каква ти политика в десет без четвърт вечерта?
— Сър, някой е влязъл с взлом в Музея на джуджешкия хляб.
Ваймс се взря в честните сини очи на заместника си.
— Току-що ме осени догадка, капитане — провлачено изрече той. — Един предмет го е хванала липсата.
— Познахте, сър.
— Копието на Питата.
— Именно, сър. Или са нахлули, след като ние си отидохме, или… — Керът нервно си облиза устните — … са се крили, когато влязохме.
— Значи оня шум не е бил от плъховете.
— Така е, сър. Съжалявам.
Ваймс сложи наметалото на раменете си и си взе шлема от закачалката.
— Някой е откраднал копието на Гранитната пита само няколко седмици преди оригиналът да бъде използван в особено важна церемония. Брей, че интересно…
— И аз същото си помислих, сър.
Ваймс въздъхна.
— Мразя политическите истории.