… а той стоеше в първата редица. Никой нищо не му обясни. Четиримата, които тръгнаха от посолството, бяха посрещнати и отведени на местата им, макар мърморенето в тълпата да подсказваше, че присъствието на Детритус се набива на очи. Застаналите наблизо джуджета бяха до едно дългобради и скъпо облечени.
Някому се внушаваше нещо. Ваймс обаче се чудеше за кого ли е предназначен урокът.
Накрая внесоха Питата — малка и невзрачна, но въпреки това носена от двадесет и четири джуджета. Сложиха я с обожание на табуретка.
Ваймс долови промяната в огромната пещера и отново се поколеба: „Няма магия, смотаняци такива, няма и история. Цялата си заплата залагам, че тая проклетия е била отлята по каучуков калъп, направен в казана, от който излизат и предохранителите на Сонки. Ама че свещена реликва…“
Пак прочетоха нещо, но беше съвсем кратко.
После джуджетата, които участваха в нескончаемите и озадачаващи ритуали, се дръпнаха от средата, оставяйки краля сам и малък като Питата.
Той се озърна и макар да беше абсолютно невъзможно да различи Ваймс сред хилядното множество в мрака, погледът му сякаш се спря на анкх-морпоркската група за частица от секундата.
Кралят седна.
Отекна въздишка, която се засилваше с всеки миг — ураган от дъха на цял народ. Мяташе се между стените и поглъщаше другите звуци.
Ваймс едва ли не очакваше Питата да избухне, да се разтроши или да се нажежи. „Ама че си задръстен — сопна се един затихващ глас в съзнанието му. — Туй е копие, направено в Анкх-Морпорк за пари и вече е доста скъпичко откъм отнет живот. Не е истинско. Не може да е истинско.“
Но в тътнещия въздух Ваймс разбра — истинско е за всички, които желаят да повярват всеотдайно, че истината не е едно и също с фактите. Знаеше, че и днес, и занапред нещото пред очите му е и ще бъде видимото и съкровеното.
Ангуа забеляза, че Керът ходи пъргаво, още преди да навлязат в гората под водопада. Не личеше лопатата да му тежи на рамото.
Снегът беше изпотъпкан от вълчи лапи.
— Не биха останали — предположи Ангуа. — Когато той умря, преживяха го зле, но… вълците гледат в бъдещето. Не се опитват да запомнят.
— Късметлии — отрони Керът.
— Реалисти. Бъдещето им може да се състои и от следващото ядене, и от следващата опасност. Ръката боли ли те?
— Като нова е.
Намериха замръзналата купчина козина до брега. Керът измъкна тялото от водата, разгреба снега малко по-нагоре и започна да копае.
След малко си свали ризата. Синините вече избледняваха.
Ангуа се обърна към реката, само слушаше глухите удари на лопатата и рядкото пъшкане на Керът, когато му се налагаше да среже дебел корен. После чу съскането на нещо, влачено по снега. След малко пясъкът, пръстта и камъните започнаха да падат в дупката.
— Искаш ли да кажеш няколко думи? — попита Керът.
— И ти чу воя снощи. Така постъпват вълците — отвърна Ангуа, без да се озърне. — Няма други думи.
— Тогава да помълчим…
Тя се извъртя.
— Керът! Забрави ли вече какво се случи? Не се ли питаш в какво мога да се превърна и аз? Не се ли тревожиш за бъдещето?
— Не.
— А защо, да му се не види?
— Още не се е случило. Да се връщаме ли? Скоро ще притъмнее.
— А утре?
— Много ми се иска пак да дойдеш в Анкх-Морпорк.
— Защо? Няма какво да търся там.
Керът чукна с лопатата по струпаната върху гроба пръст.
— А тук има ли какво да търсиш? Пък и аз…
„Не го казвай — примоли се безмълвно Ангуа. — Не и сега.“
Двамата усетиха едновременно как се промъкват вълците. Шмугваха се между дърветата като малко по-тъмни сенки в здрача.
— Излезли са на лов!
Ангуа сграбчи Керът за ръката.
— Не се притеснявай. Не нападат хора безпричинно.
— Керът…
— Да?
Вълците стесняваха обръча.
— Аз не съм човек!
— Но снощи…
— Това беше друго. Още помнеха Гавин. Сега съм само поредният върколак…
Тя видя как Керът се извърна да погледне настъпващите вълци. Козината по гърбовете им стърчеше нагоре. Ръмжаха. И се промъкваха със странните плъзгащи се стъпки на същества, чиято омраза едва смогва да надделее над страха. Всеки миг равновесието у някого щеше да рухне и всичко щеше да свърши набързо.