Само че Керът скочи пръв. Сграбчи водача за врата и опашката. Не го пускаше, макар вълкът да се дърпаше и да щракаше с челюсти. Бесните усилия на звяра да се изтръгне само доведоха до обиколки в кръг около Керът, а другите вълци заотстъпваха от сивата въртележка. И когато водачът се препъна, човекът го захапа за врата. Животното изквича пронизително.
Керът го пусна и се изправи. Огледа обръча от зверове, които свеждаха глави, щом се вторачеха в очите му.
— Хъммм? — изсумтя Керът.
Събореният вълк изскимтя и се надигна.
— Хъммм?
Водачът подви опашка между задните си крака и се дръпна, но все още изглеждаше, че някаква невидима нишка го свързва с Керът.
— Ангуа… — подхвърли Керът, без да отделя съсредоточения си поглед от вълка.
— Да?
— Можеш ли да говориш езика им… в този си вид?
— Донякъде. А ти… откъде знаеше какво да направиш?
— О, наблюдавал съм животни — отвърна Керът, сякаш това беше смислено обяснение. — Моля те, кажи им… кажи им, че ако веднага се махнат, няма да им сторя зло.
Тя успя да излае и изръмжи посланието. Всичко се бе преобърнало за няколко секунди. Сега Керът диктуваше условията.
— Обясни им, че скоро ще си тръгна оттук, но може и да се върна. Как му е името? — посочи той уплашения водач.
— Този е Яде Каквото Не Бива — прошепна Ангуа. — Той беше… той е водач, щом Гавин го няма.
— Тогава им кажи, че ще бъда доволен, ако и занапред остане водач на глутницата.
Вълците го зяпаха напрегнато. Тя знаеше какво си мислят. Керът бе победил водача. Значи всичко е уредено. Вълците не отделяха място в главите си за неувереност и колебания. Съмнението е твърде скъп лукс за животински вид, който живее на една плячка от гладната смърт. Мястото на Гавин още беше незаето в представите им и Керът се настани там. Разбира се, магията нямаше да трае дълго. Но пък и не беше нужно.
„Винаги, ама винаги намира изход. Не се замисля, не крои планове, просто се намества. Спасих го, защото не можеше да се спаси сам, а Гавин го спаси, защото… защото си имаше някаква причина. Почти съм сигурна, че Керът дори не знае как успява да усуче света около себе си. Почти. Той е добър и благ, роден е да бъде крал като онези от древността, които носели венци от дъбови листа и властвали от тронове под вековни дървета. Колкото и да се опитва, не може да измисли нищо цинично. Почти съм сигурна…“
— Да си вървим — предложи Керът. — Коронацията ще свърши скоро, а не искам господин Ваймс да се безпокои.
— Керът! Трябва да знам нещо.
— Слушам те.
— Онова може да сполети и мен. Изобщо ли не се завъртя и такава мисъл в главата ти? Той ми беше брат в края на краищата. Аз съм ту едно, ту друго, но никога и двете докрай… Не сме най-устойчивите твари на света.
— И златото, и камънаците се вадят от една и съща шахта — промълви Керът.
— Това е само джуджешка поговорка!
— Което не пречи да е вярна. Ти не си Волфганг.
— Е, ако се случи… все пак… ще постъпиш ли като Ваймс? Керът?… Ще вземеш ли тъкмо ти оръжието си и ще ме подгониш ли? Няма да ме излъжеш. Трябва да знам. Ти ли ще го направиш?
От клоните падаха буци сняг. Вълците гледаха двамата. Керът за миг вдигна глава към сивото небе и кимна.
— Да.
Ангуа въздъхна.
— Обещаваш ли ми?
Ваймс установи учуден, че коронацията набързо се е превърнала в поредния работен ден. Отекна тържествен акорд на фанфари, тълпата се размести и постепенно оформи опашка пред краля.
— Ами че те дори не му дадоха време да седне по-удобно! — недоволно отбеляза лейди Сибил, когато тръгнаха към изхода.
— Нашите крале са… работяги. — Лесно се долавяше гордостта в гласа на Веселка. — А в този ден кралят проявява благоволението си.
Едно джудже догони Ваймс и почтително подръпна края на наметалото му.
— Ваше превъзходителство, кралят желае да говори с вас незабавно.
— Ха, я виж каква върволица се е извила пред него!
— Въпреки това — джуджето се прокашля многозначително — кралят желае да говори с вас, и то веднага.
Поведоха ги напред и Ваймс усещаше как множество чифтове очи се мъчат да пробият дупки в тила му.
Кралят отпрати с царствено кимване предишния молител, а анкх-морпоркската група беше ловко пробутана в челото на опашката, измествайки джудже, чиято брада стигаше до пода.
Кралят ги погледа миг-два и паметта му се задейства.
— А, това сте вие, бодри и свежи. Какво щях да правя?… О, да, спомням си. Лейди Сибил? — Тя направи реверанс. — Класическата традиция повелява да даряваме пръстени в такива моменти. Между нас да си остане, но мнозина сред джуджетата смятат този обичай за… въздух под налягане, нали разбирате. Лично аз обаче вярвам, че няма нищо лошо в пръстените. И така, лейди Сибил, дано това бъде знак за бъдните времена.