Когато вратата се затвори, Сибил поседя още малко, загледана в ръцете си. После отнесе лампата в библиотеката и взе тъничък том, подвързан с бяла кожа, на която се кипреха златни букви: „Нашата сватба“.
Беше чудновато събитие. Висшето общество — „толкова е нависоко, че чак му лъсва задникът“, твърдеше Сам — на Анкх-Морпорк се струпа преди всичко от любопитство. Сибил беше най-видната стара мома на града и изобщо не си бе помисляла за брак, а Сам беше обикновен капитан от Стражата, който имаше навика да вбесява кого ли не.
Разглеждаше снимките от иконографа. Ето я и нея — изглежда по-скоро внушителна, отколкото лъчезарна. Сам се зъби срещу рисуващото духче, а косата му е набързо пригладена да не стърчи. Сержант Колън се е изпъчил така, че краката му почти се отлепят от земята, а Ноби се е ухилил до уши или се опитва да направи смешна гримаса — с неговото лице е трудно да се познае.
Сибил внимателно прелистваше албумчето. Бе сложила хартии между всеки два листа, за да запази снимките.
Мислеше си, че в много отношения е голяма късметлийка. Гордееше се със Сам. Той се бъхтеше упорито, за да помогне на много хора. Беше загрижен за онези, които не са важни особи. И винаги беше претрупан с далеч повече задължения, отколкото е полезно за здравето му. Сам беше най-възпитаният мъж, когото тя познаваше. Не джентълмен, слава на небесата, а просто добър човек.
А Сибил някак все не можеше да си изясни точно какво върши той. Е, имаше представа в какво се състои работата му и се досещаше, че почти не се заседява зад бюрото си. Когато най-сетне стигаше до леглото, Сам обикновено пускаше дрехите си направо в коша за пране, затова тя чуваше по-късно от момичето в пералнята за петната от кръв и кал. И до нейните уши стигаше мълвата за гонитби по покривите и ръкопашни схватки с типове, чиито имена звучаха като Хари Уимс с прозвище Резачката…
Имаше един много познат Сам Ваймс, който излизаше от дома им и се прибираше, и съвсем друг Сам Ваймс из града, който изобщо не й принадлежеше и живееше в света на онези мъже с противните имена.
На Сибил Рамкин от малка й бе внушавано да е пестелива, разсъдлива, благовъзпитана — макар и със склонност към занимания на чист въздух — и мила в мнението си за другите хора.
Пак се загледа в снимките насред притихналата голяма къща. Накрая звучно си издуха носа и отиде да опакова багажа и да прави разни други разумни неща.
Ефрейтор Веселка Дребнодупе беше „тя“, тоест твърде рядко явление в Анкх-Морпорк.
Не че джуджетата изобщо не се интересуват от въпросите на пола и секса. Съзнават колко жизнено необходими са новите поколения джуджета, на които да оставят собствеността си, за да продължат те работата в мините. Просто не виждат смисъл да различават половете в други обстоятелства освен съвсем интимните. В джуджешкия език не съществува женско местоимение, нито пък „женска работа“, щом децата започнат да се хранят от общия котел.
Но един ден Веселка Дребнодупе пристигна в Анкх-Морпорк и установи, че тук има мъже, които не носят плетени ризници, нито кожено бельо3, и тези същества се наричат жени4. В малката главица се зароди мисълта: „Защо не и аз?“
Сега я заклеймяваха в мазета и джуджешки барове из целия град като първото джудже в Анкх-Морпорк, което носи пола. Премяната бе изработена от дебела и здрава кафява кожа. Обективно погледнато, отличаваше се с еротичния заряд на букова греда, но по-старите джуджета изтъкваха, че някъде под тази дреха е ясно наличието на неговите5 колене.
Ставаше все по-зле — те откриваха, че сред техните синове се срещат и… (думата просто ги задавяше) „дъщери“. Веселка се оказа само пенливият гребен на мощно надигаща се вълна. Някои по-млади джуджета скромно използваха сенки за очи и заявяваха, че — право да си кажем — изобщо не обичат бира. В джуджешкото общество нахлуваше потокът на обновлението.
Въпросното общество не би имало нищо против да помята камъни срещу онези, които се носеха с потока. Капитан Керът обаче разпространи навреме предупреждение, че това ще бъде сметнато за нападение срещу полицейски служител. А при подобни инциденти Стражата веднага проявяваше твърдите си убеждения, които злосторниците щяха да усетят направо с кожата на гърбовете си.
Разбира се, Веселка не се отказа от брадата си и кръглия железен шлем. Едно е да заявиш, че си от женски пол, съвсем друго — и немислимо — е да обявиш, че не си джудже.
— Всичко е ясно, сър — започна тя, когато видя Ваймс. — Разбили са прозореца в задната стаичка, за да влязат, а на излизане дори не са затворили вратата. Счупили са витрината на Питата. Навсякъде има стъкълца. Не личи да са взели още нещо. Има много отпечатъци от подметки в прахоляка по пода. Снимах ги, но са размазани и няма полза от тях. Горе-долу това е.