— Няма ли изтървани портфейли или поне късчета хартия с надраскан на тях адрес? — промърмори Ваймс.
— Не, сър. Крадците са били твърде коравосърдечни.
— Няма съмнение — гневно изръмжа Керът.
— Ха, хрумна ми поредният въпрос — оживи се Командирът на Стражата. — И той е: „Защо тук вони още по-зле на котешка пикня?“
— Неприятно остра миризма, нали? — съгласи се Веселка. — И то с дъх на сяра. Стражник Пинг каза, че смърдяло така и когато влязъл, но никъде нямало нито една следа от котешка лапа.
Ваймс приклекна и се взря в стъклените парчета.
— Как научихме за кражбата?
— Сър, стражник Пинг чул някакво дрънчене. Минал отзад и видял отворения прозорец. Тогава злосторниците избягали през предната врата.
— Съжалявам, че стана така, сър — обади се стражник Пинг и отдаде чест.
Беше младеж с изявено предпазлив вид, който сякаш пребиваваше във вечна ГОТОВНОСТ за отговори на поредния въпрос.
— Всички правим грешки — смили се Ваймс. — Значи чу шум от чупене на стъкло?
— Да, сър. И някой изпсува.
— Тъй ли? Как по-точно?
— Ъ-ъ… нещо като „да му го… отзад“.
— И тогава ти заобиколи и видя разбития прозорец ли?
— Да, сър. Извиках: „Има ли някой вътре?“
— А стига, бе. Какво щеше да направиш, ако ти бяха отвърнали „Не, няма никой“? Не, не, недей да ми отговаряш. После какво стана?
— Ъ-ъ… Чух да се троши още стъкло и когато се върнах пред входа, вратата зееше отворена, а онези бяха избягали. Хукнах към Участъка и казах на капитан Керът, защото знаех, че много държи на този музей.
— Благодаря ти… Пинг ли беше?
— Да, сър. — Без да дочака вероятния следващ въпрос, Пинг обясни: — На нашия диалект означава „наводнена ливада“, сър.
— Добре, свободен си.
Редовият стражник видимо се отпусна с въздишка на облекчение и излезе.
Ваймс остави ума си да се рее несъсредоточен за момент. Тези мигове му харесваха — мъничка паничка, налята догоре с време, през което престъплението беше проснато пред погледа му и той се уповаваше на надеждата, че светът може да бъде разкрит и разнищен. Тъкмо през това време човек се вглеждаше истински, за да види какво има наоколо… и понякога най-интересни бяха липсващите неща.
Питата се бе намирала върху плоча, издигната около метър над пода, в кутия от пет стъклени парчета, завинтена към основата.
— Счупили са витрината, без да искат — съобщи Ваймс след малко.
— Нима, сър?
— Я погледни. — Командирът на Стражата посочи трите отвинтени болтчета. — Опитвали са се да я отворят кротко и внимателно. Но са се оплескали.
— Но какъв смисъл има? — недоумяваше Керът. — Това е само копие, сър! Дори да се намери купувач, едва ли ще даде повече от няколко долара.
— Ако копието е майсторско, може да се размени с истинската вещ — предположи Ваймс.
— Е, да, поне биха могли да опитат — съгласи се Керът. — Само че ще си имат някой и друг проблем.
— Например?
— Сър, джуджетата не са глупаци. От долната страна на копието е издълбан голям кръст. Пък и то е гипсово.
— Охо…
— Все пак беше много прозорлива догадка, сър — поощри го Керът. — Не бихте могъл да знаете тези подробности.
— Чудя се дали са ги знаели и крадците…
— И да не са, нямат никакъв шанс да успеят с измамата.
— Истинската Пита е под бдителна охрана — намеси се Веселка. — Повечето джуджета получават възможност да я зърнат съвсем рядко.
— Пък и хората биха забелязали, ако се размотаваш с голяма каменна буца под пуловера — промърмори Ваймс по-скоро на себе си. — Тъпо престъпление. Само дето не ми изглежда тъпо. Я помислете — защо са се престарали толкова? Ключалката на вратата е истинска смехория. Избиваш я с първия ритник. Ако аз се канех да отмъкна туй нещо, можех да се изпаря, преди стъклариите да са престанали да дрънчат. Защо са пипали тихо, и то нощем?
Джуджето тършуваше под съседната витрина. Когато се изправи, държеше отвертка със съсирваща се по нея кръв.
— Е, убедихте ли се? — кимна Ваймс. — Изтървали са стъклото и някой се е порязал. Керът, каква е тая история? Котешка пикня, сяра, отвертка… Вбесявам се, като имаме прекалено много веществени доказателства и улики. Винаги пречат да разкрием престъплението.
Той хвърли отвертката, която по чиста случайност се заби в дъските на пода и затрептя.
— Отивам си вкъщи — обяви Командирът на Стражата. — Ще научим защо са отмъкнали нещото, когато случаят съвсем се разсмърди.