Утрото на следващия ден Ваймс прекара, опитвайки се да научи нещо за две чужди страни. Както се оказа, едната от тях се наричаше Анкх-Морпорк.
С Юбервалд му беше лесно. Тези земи заемаха пет-шест пъти по-голяма територия от равнините Сто и стигаха чак до Главината на Диска. Страната беше толкова гъсто залесена, нагъната и набръчкана от малки планински вериги и нашарена с реки, че почти липсваха точни карти. А и си оставаше непроучена6. Обитателите й си имаха други грижи на главите, а пришълците, които навлизаха в горите да ги изследват, тъй и не излизаха. От векове никой не поглеждаше натам. Как да продаваш стоките си на хора, залутали се някъде между дърветата?
Може би коларският път промени всичко преди не много години, когато го продължиха чак до Генуа. Пътят се прави, за да минават по него возила и хора. Планинските жители пък винаги ги теглеше към градовете и напоследък обитателите на Юбервалд последваха примера им. Новините стигаха до родните им краища: в Анкх-Морпорк се печелят пари, я докарайте и децата тук. Няма нужда обаче да си носите и чесъна, защото всички местни вампири са наети в кланиците, работещи според по-чудати религиозни правила. Ако някой те блъсне с лакът в Анкх-Морпорк, можеш да му отвърнеш със същото. И на никого не му пука за теб чак толкова, че да те убие.
Ваймс едва различаваше юбервалдските джуджета от онези, които произхождаха от Меден рудник и бяха по-нисички, по-шумни и доста по-лесно свикваха с хората. Юбервалдските джуджета си кротуваха, имаха навика да се шмугват зад ъгъла и най-често дори не говореха морпоркското наречие. По някои от пресечките на Шосето на петмезената мина човек лесно би повярвал, че е попаднал в друга страна. Затова пък тези джуджета имаха всички достойнства, които са мили за сърцето на едно ченге. Не създаваха неприятности. Повечето работеха един за друг, плащаха си данъците несравнимо по-охотно от човеците — всъщност е по-лесно да измъкнеш пари от купчина кози барабонки, отколкото от повечето анкх-морпоркски граждани — и обикновено сами уреждаха разногласията помежду си. А когато все пак привличаха вниманието на полицаите, вече се налагаше положението на тялото да се очертава с тебешир.
Сега обаче той научаваше, че в общността им, зад мърлявите фасади на къщурките и работилничките по Въжената улица и Алеята на китовата кост, си има вражди и жажда за мъст, зародили се в две съседни мини на около хиляда километра оттук и преди около хиляда години. В някои кръчми пиеха само онези, които произхождаха от определена планина. Ако пък един или друг клан разработваше конкретно находище, значи членовете му просто не биваше да минават по една или друга улица. Ъгълът на накривяването на шлема, прическата на брадата бяха неизчерпаем източник на информация за всички останали джуджета. За Ваймс пък бяха като сляпоглухоням свидетел.
— Освен това е важен и начинът, по който кразаквате вашия Г’ардргх — добави ефрейтор Дребнодупе.
— Няма и да те питам какво означава тоя ритуал — поклати глава той.
— Боя се, че бездруго нямам право да ви обясня — опечали се Веселка.
— А аз имам ли изобщо Гаадрергхух? — сепна се Ваймс.
Тя на свой ред трепна от произношението му.
— Да, сър. Всеки има. Но само джудже може да кразаква своя както подобава.
Командирът на Стражата въздъхна и се загледа в страниците на бележника си, запълнени с драскулки под заглавието „Юбервалд“. Трудно му беше да проумее, че и към географията подхожда като към престъпление. („Видяхте ли кой издълба тая долина? Ще познаете ли оня ледник, ако го видите пак?“)
— Веселке — промърмори той, — доста грешки ще правя.
— Сър, на ваше място не бих се безпокоила. Хората винаги бъркат. Но повечето джуджета веднага познават дали някой се опитва да избегне грешките или му е все едно.
— Ти сигурна ли си, че нямаш нищо против да дойдеш?
— Сър, все някога ще бъда принудена да го сторя.
Ваймс тъжно завъртя глава.
— Слушай, нещо не схващам. Толкова шум се вдига, че едно джудже от женски пол иска да се държи като… като…
— Като дама ли, сър?
— Ами да. Никой обаче не обелва и думичка, че Керът също се нарича джудже, а той си е човек…
— Не сте прав, сър. Както и самият той твърди, капитан Керът е джудже. Бил е осиновен от джуджета, изпълнил е ритуала на И’град, спазва дж’карграта, доколкото това е възможно в града. Значи е джудже.
— Ей, та той стърчи почти два метра над земята!
6
Тоест непроучена от истински пътешественици и изследователи. Местното население не влиза в сметката.