— Просто е високо джудже, сър. Нямаме нищо против, че в същото време му се иска да бъде и човек. Дори друдак’аките не биха възразили.
— Веселке, май ми свършиха ментовите бонбонки за гърло. Тая дума каква е?
— Вижте сега, сър, голяма част от джуджетата тук са… е, бихте могъл да ги наречете свободомислещи. Нали знаете, че повечето са от планините отвъд Меден рудник? Погаждат се лесно с хората. Някои дори признават, че… имат дъщери. Но други… По-старомодните юбервалдски джуджета нито са обикаляли света, нито много са си показвали носовете от мините. Държат се, сякаш Б’хриан Кървавия топор още е жив. Затова ги наричаме друдак’аки.
Ваймс беше понапреднал в езика, но за да говориш джуджешки, трябва да се упражняваш цял живот, а и не ти е излишна тежка инфекция в гърлото.
— „Над земята“… „те никога“… — запъна се безпомощно.
— „Те не излизат достатъчно често на чист въздух“ — подсказа Веселка.
— Аха, схванах. И всички са очаквали новият крал да е от тях, тъй ли?
— За Албрехт се говори, че изобщо не го е огрявал слънчев лъч. Всъщност целият му род отказва да излиза на повърхността денем. Нямаше съмнение, че той ще е избраникът.
Да, ама се е обърнало иначе, помисли Ваймс. Някои от джуджетата в Юбервалд не са го подкрепили. И светът не е стоял на едно място през това време. Немалко джуджета се бяха родили в Анкх-Морпорк. Техните хлапета си носеха шлемовете с тилната част напред и говореха своя език само у дома. Мнозина не биха познали, че някой държи кирка в ръцете си, освен ако не ги халоса с нея. И нямаха намерение да слушат наставления за живота си от престаряло джудже, седнало на вехто хлебче под някаква си далечна планина.
Почука замислено с молива по бележника си. Заради тази бъркотия джуджетата се налагаха усърдно помежду си по улиците на неговия град.
— Ей — сети се Командирът на Стражата, — напоследък виждам все повече от ония закрити носилки. Нали знаеш, дето ги носят по двамина тролове. С плътни кожени завески…
— Друдак’аки — потвърди Веселка. — Много… традиционно настроени. И когато са принудени да излязат денем, не гледат слънцето.
— Не помня да са били толкова много само допреди година.
Тя вдигна рамене.
— Сър, джуджетата тук са все повече. Дори друдак’аките се чувстват добре сред своите. Не им се налага да общуват с хората по никакъв повод.
— Не ни обичат, а?
— Не желаят и думичка да разменят с човек. Откровено казано, подбират придирчиво и събеседниците си измежду джуджетата.
— Ама че тъпотия! — разсърди се Ваймс. — Как си набавят храна? Не могат да живеят само с гъби, отгледани в мазета! Как продават рудата, как заприщват ручеите и купуват греди за укрепване на тунелите си?
— Или плащат на други джуджета, или наемат хора. Могат да си го позволят, защото са много добри миньори. Или поне притежават чудесни мини.
— Като те слушам, сигурно са сбирщина от…
Ваймс си наложи да млъкне. Съзнаваше, че мъдрият човек винаги трябва да зачита нравите на другите народи, както се изразяваше Керът. Трудничко му беше да преглътне това правило. По света имаше и типове, чиито нрави предвиждаха да изкормват други хора като прасета, а Ваймс не беше готов да признае, че правото на подобно поведение трябва да бъде уважавано.
— Изобщо не мисля като дипломат, нали? — смънка той.
Веселка го наблюдаваше сдържано.
— Не бих казала, сър. Все пак не довършихте изречението. Е, повечето джуджета се отнасят почтително към тях. Нали разбирате… чувстват се по-добре, че ги виждат наоколо.
Ваймс се озадачи, но изведнъж проумя.
— О, ясно! Сигурно си казват: „Слава на всичко свято, че има кой да съхрани древните обичаи.“
— Прав сте, сър. Според мен у всяко джудже в Анкх-Морпорк е останала частичка, която му подсказва, че истинските джуджета живеят под земята.
Той нарисува разсеяно завъртулка в бележника си. „Родният край…“ Дори Керът невинно споменаваше за джуджетата в „родния край“. Всички джуджета, където и да се бяха пръснали по света, смятаха планините си за „родния край“. Странно, но в която и част на света да попаднеш, хората навсякъде са си хора, ако ще и да не са точно онзи тип хора, за които са си мислили създателите на изтърканата фраза „хората навсякъде са си хора“. И дори да не си особено миличък и благичък, харесва ти да виждаш добродетели у околните, стига това да не ти струва нищо.
— Защо тези д’р… да де, тези традиционно настроени джуджета са дошли тук? Анкх-Морпорк все пак гъмжи и от хора. Нали уж всичко си уреждат тъй, че да отбягват хората?
— Те са… необходими, сър. Джуджешките закони са сложни и оплетени, често възникват спорове заради тълкуването им. Освен това извършват бракосъчетания и подобни ритуали.