— От твоите думи излиза, че са по-скоро жреци.
— Сър, джуджетата не са религиозни.
— Разбира се. Ох, както и да е. Благодаря ти, ефрейтор. Свободна си. Някакви новини след снощи? Нямаме ли самопризнания от овъргаляна в сяра пиклива котка?
— Не, сър. Кампанията за равен ръст пусна листовки, в които се твърди, че случаят потвърждава за пореден път отношението към джуджетата като към граждани второ качество. Но те пускат същите листовки и по други поводи. Има само празни места за попълване на конкретните подробности.
— Веселке, някои неща просто не подлежат на промяна. Значи ще се видим утре сутринта. Прати ми Детритус.
Но защо той трябваше да отиде? В Анкх-Морпорк човек не можеше да се размине от дипломати. Нали на практика тъкмо за такива занимания бяха предназначени висшите съсловия? За тях беше по-лесно, защото половината от чуждестранните величия и светила, с които се срещаха, им бяха стари приятелчета от училище. Говореха си на малки имена дори с онези, които се казваха Ахмед или Фонг. Знаеха коя вилица за кое ястие се използва. Ходеха на изискан лов и риболов. Движеха се в среди, които горе-долу се покриваха с привичните кръгове на чуждестранните им домакини, затова пък бяха твърде далеч от нечистите дебри, където обикновено се провираше Ваймс в работно време. Умееха да пипат тънко и ловко. Какви шансове имаше той срещу твари с родословия и гербове?
Ветинари го хвърляше на вълците. Да, де, и на джуджетата. И на вампирите. Ваймс потръпна. Патрицият никога нищо не вършеше без основателна причина.
— Влез, Детритус.
Тролът винаги се сащисваше, че Ваймс познава кога е застанал пред вратата. Командирът на Стражата все пропускаше да сподели, че стената на кабинета му хлътва навътре с жално скърцане, когато сержантът крачи по коридора.
— Искал сте да дойда, сър.
— Да. Сядай, момко. За онуй пътуване до Юбервалд ще си приказваме.
— Добре, сър.
— Ти как си настроен за отбиване до добрата стара родина?
Лицето на Детритус остана лишено от изражение — както винаги чакаше търпеливо, докато си изясни смисъла на чутите думи.
— За Юбервалд те питам — подсети го Ваймс.
— Де да знам, сър. Бях още камъче, като тръгнахме оттам. Татко искаше да намерим хубавия живот в големия град.
— Детритус, там има много джуджета.
Командирът на Стражата не си направи труда да спомене вампирите и върколаците. Който и от тях да нападнеше трол, правеше последната огромна грешка в кариерата си. Впрочем Детритус ползваше като лично оръжие обсаден арбалет, чиято тетива се опъваше със сила един тон.
— Нема лошо, сър. Много модерно съм настроен към джуджетата.
— Те обаче може и да са доста старомодно настроени към тебе.
— А, ония от дълбокото ли?
— Ъхъ.
— Чувал съм к’ви ги вършат.
— Аз пък съм чувал, че близо до Главината на Диска още воюват с троловете. Ще се наложи да проявим такт и дипломатичен подход.
— Таман за тая работа съм, сър — увери го сержантът.
— Детритус, миналата седмица ти хвърли оня тип през стената, не помниш ли?
— Ама доста тактично, сър. Щото стената си беше тъничка.
Ваймс реши да не се заяжда. „Оня тип“ повали други трима стражници с боздугана си, който Детритус счупи с два пръста, преди тактично да избере подходящата стена.
— Добре, ще се видим утре. Не забравяй — искам те в излъскана парадна броня. Сега ми прати Ангуа, моля те.
— Не е тука, сър.
— Ех, да му се не знае… Пусни съобщение, че искам да дойде, разбрахме ли се?
Игор се тътреше по коридорите на замъка, провлачвайки единия си крак съгласно осветената от времето традиция.
Той беше Игор, син на Игор, племенник на неколцина Игоровци, брат също на Игоровци и братовчед на повече Игоровци, отколкото паметта му можеше да побере, без да провери подробните сведения в дневника. Никой Игор не би се отказал от проверено и утвърдено нещо, което му върши работа7.
На Игоровците от целия им клан допадаше да работят за вампирите — тези господари спазваха строго нощния си режим и обикновено се държаха любезно със служителите си. Важно допълнително преимущество беше, че не изискваха кой знае какво в оправянето на леглата и готвенето, пък и притежаваха просторни хладни подземия, където Игоровците да се отдават на истинското си призвание. Това компенсираше напълно редките произшествия, след които слугите трябваше да метат пепелта на господарите си.
Той влезе в криптата на лейди Марголота и почука учтиво по ковчега. Капакът се открехна.