— Да?
— Шъжалявам, че ви будя нашред шледобеда, ваша шветлошт, но нали кажахте…
— Добре, добре. Е?…
— Ще бъде Ваймш, ваша шветлошт.
Изящна ръка се подаде свита в юмрук от ковчега и нанесе удар във въздуха.
— Да, да, да!
— Да, ваша шветлошт.
— Виз ти, виз ти. Замюъл Ваймз. Горкичкият. А кученцата научиха ли вече?
Игор кимна.
— Игор, който шлужи при барона, шъщо вже шъобщение от кулата, ваша шветлошт.
— А джуджетата?
— Нажначението е офичиално, ваша шветлошт. Вшички жнаят. Негова шветлошт дукът на Анкх-Морпорк, шър Шамюъл Ваймш, Командир на Градшката штража на Анкх-Морпорк.
— Игор, ще бъде като изригване на вулкан.
— Много точно ше ижражихте, ваша шветлошт.
— Зтрува ми зе, Игор, че той ще накара дори тях да му дишат праха.
Да видим този замък първо от гледна точка на обзавеждането. Да, има столове, но не изглежда много да е сядано по тях. Все пак се забелязва и огромен диван до камината, оръфан и опърпан от употреба, но другите мебели като че са поставени само защото така е редно.
Дългата дъбова маса също е някак прекалено лъскава и нова за очевидно древния си стил. Вероятно причината е в наличието на множество гледжосани паници по пода около нея.
На една от тях е изписано „Татко“.
Баронеса Серафина фон Юбервалд ядосано затвори „Справочникът на Туърп“.
— Но този човек е едно… едно нищо! Куха фигура. Кукла на конци. Истинско оскърбление!
— Фамилията Ваймс е известна отдавна — подхвърли Волфганг фон Юбервалд, който правеше лицеви опори на една ръка пред камината.
— Същото може да се каже за фамилията Смит. И какво от това?
Волф размени положението на ръцете си, докато висеше във въздуха. Беше гол. Обичаше мускулите му да се проветряват. Може би затова лъщяха. Страничен наблюдател лесно би разпознал всеки от тях като в анатомичен атлас. И вероятно би се вторачил в русата коса, която растеше не само по главата, но и по раменете му.
— Мамо, той все пак е дук.
— Ха! В Анкх-Морпорк дори си нямат крал!
— … деветнадесет, двадесет… Кой знае, мамо. И до нас стигнаха някои мъгляви слухове…
— О, слухове… Сибил ми праща глуповатите си писъмца всяка година! Сам това, Сам онова… Разбирам я — и на толкова трябва да е благодарна, но… нейният мъж е само ловец на крадци. Ще откажа да го приема.
— В никакъв случай, мамо — изпъшка Волф. — Това би било… двадесет и девет, тридесет… опасно. Какво си разказвала на лейди Сибил за нас?
— Нищо! Не отговарям на писмата й, естествено. Глупава и жалка женица.
— И въпреки това тя ти пише всяка година?… тридесет и шест, тридесет и седем…
— Да. По четири страници. С това се изчерпва всичко, което ти е необходимо да знаеш за нея. Но къде се бави баща ти?!
Отмести се капак на пружина в долната част на една от вратите. Влезе голям и наглед тромав вълк. Огледа стаята и се отръска енергично. Баронесата настръхна.
— Гай! Знаеш, че не търпя това! Шест вечерта мина! Преобразявай се, когато минаваш през градината на връщане!
Вълкът я изгледа недоволно и се вмъкна зад масивен дъбов параван в единия ъгъл. Последва… шум, тих и далечен от нормалното — не толкова звук, колкото внезапна промяна в самата тъкан на въздуха.
Баронът излезе иззад паравана, стягайки пояса на износен халат. Баронесата поклати глава.
— Волф, баща ти поне носи дрехи.
— Те са нездравословни, мамо — гласеше невъзмутимият отговор. — А голотата е чистота.
Баронът седна. Беше едър червендалест мъж, доколкото можеше да се зърне нещо от лицето му, където брадата, косата, мустаците и веждите водеха яростна битка за малкото оцелели територии с необрасла кожа.
— Е? — изръмжа той.
— Ловецът на крадци Ваймс ще бъде така нареченият посланик на Анкх-Морпорк! — сопна се баронесата.
— Джуджетата?
— Разбира се, че и те ще бъдат уведомени.
Баронът зяпаше в нищото досущ като Детритус, докато скалъпваше новата мисъл в главата си.
— Лошо? — предположи след малко.
— Гай, хиляда пъти съм ти казвала! Твърде дълго оставаш преобразен! Ето какъв си после. Ами ако имахме официални посетители?
— Хапя!
— Видя ли? Я си легни и не се мяркай долу, докато не започнеш да се държиш като човек!
— Татко, Ваймс може да провали всичко — отбеляза Волфганг, който сега правеше стойка на една ръка.
— Гай! Усмири се!
Баронът прекрати опитите си да се почеше с крак зад ухото. Тялото на Волфганг проблесна, докато сменяше опорната ръка.
— Градският живот прави хората слаби — подхвана той. — Ще се позабавляваме с Ваймс. Казват все пак, че постоянно търчал насам-натам. — Засмя се. — Ще го видим колко е бърз.