Ангуа се затрудни, както при всеки разговор с Ноби по сложни въпроси. Китките й описваха плавни движения, сякаш месеха тестото на мислите й.
— Само че… Тоест, хората може да си помислят… — започна тя. — Исках да кажа… Ти нали знаеш как наричат мъжете, които носят рокли и перуки?
— Знам, госпожице.
— Наистина ли?
— Да, госпожице. Съдии.
— Да, правилно. Да — бавно се съгласи Ангуа. — Опитай пак…
— Ъ-ъ… артисти ли, госпожице?
Тя се примири.
— Роклята от тафта ти стои добре.
— Не ме ли прави прекалено пълен?
Ангуа рязко вдиша.
— О, не… — промълви съвсем тихо.
— Реших да си сложа нещо ароматно — припряно обясни Ноби, — та да подхожда на ролята, нали така?
— Какво? А… — Ангуа тръсна глава и пак помириса въздуха. — Надушвам… нещо… друго…
— Чудно как успяваш, щото малко са прекалили с уханието, пък и не ми се вярва туй да е миризма на момина сълза…
— Не е парфюм, друго е.
— … ама с лавандулата направо са се олели…
— Ноби, можеш ли да се върнеш сам в участъка на Улицата на чревцата?
Въпреки надигащата се паника Ангуа добави мислено: „В края на краищата какво може да ти се случи? Ама наистина? Кой би ти налетял?“
— Да, госпожице.
— Трябва да… проверя нещо.
Тя се отдалечи забързано, а новата миризма изпълваше ноздрите й. Трябваше да е доста силна, за да се пребори с мазилата на Ноби. Беше силна. И още как!
Не тук, примоли се Ангуа. Не сега.
Не и той.
Беглецът висеше от облепен с мокър сняг клон. Накрая успя да се спусне на един клон на съседното дърво. Така се отдалечаваше от потока. Колко ли остро беше обонянието им? Ужасяващо остро, както се бе убедил. Но чак толкова ли?
Бе се издърпал от потока направо на наклонено дърво. Тръгнеха ли покрай водата — бяха достатъчно схватливи да сторят това, — нямаше как да познаят къде е излязъл от потока.
Далеч вляво някой започна да вие.
Човекът тръгна надясно в тъмната гора.
Ваймс чуваше как Керът шумоли в мрака, после изчегърта завъртян ключ.
— Мислех си, че Кампанията за равен ръст вече наглежда мястото — обади се Командирът на Стражата.
— Толкова трудно се намират доброволци — оплака се Керът и го покани с жест да влезе през ниската врата, като запали свещ. — Идвам всеки ден да видя кое как е, но май никой друг не се интересува много.
— Не проумявам защо е тъй — подхвърли Ваймс и огледа нехайно Музея на джуджешкия хляб.
Единствената похвала за изложените наоколо продукти, която му хрумна, беше, че и днес са толкова годни за ядене, както в деня на изпичането им.
Или… по-скоро на изковаването им. Джуджешкият хляб представляваше и авариен запас, и оръжие, и разменна монета. Ваймс не бе чувал джуджетата да са особено религиозни, но отношението им към хляба май беше близо до вярата.
Чу се слабичко дрънчене, последвано от топуркане.
— Плъхове — предположи Керът. — Все се мъчат да отхапят някоя трошица, горкичките. Ето, стигнахме до Гранитната пита. Това е копие, разбира се.
Ваймс се вторачи в безформеното нещо на прашната поставка. Да, имаше смътна прилика с пита, но само ако някой ти я подскаже предварително. Иначе описанието „парче скала“ подхождаше идеално. По форма и размери приличаше на възглавница, върху която отдавна и често са сядали. Личаха няколко вкаменени стафиди.
— Съпругата ми — вдигна рамене Командирът на Стражата — си изпъва краката върху подобно нещо, когато е преуморена.
— Това изделие пред очите ви е на хиляда и петстотин години — осведоми го Керът с явен оттенък на страхопочитание в гласа си.
— Нали уж било копие?
— Да, но… копие на нещо твърде значително.
Ваймс вдиша бавно. Усещаше някакъв остър дъх.
— Тук мирише на котки, а?
— Уви, сър, може би влизат заради плъховете. Животинче, което е правило опити да гризка от джуджешкия хляб, няма сили да бяга бързо.
Ваймс запали пура. Керът я погледна с колеблив укор.
— Сър, тук благодарим на посетителите, че не пушат.
— Защо? Откъде знаете, че няма да го направят? — Ваймс се облегна на една витрина. — Добре, капитане. Кажи ми сега истината — защо отивам в… Начук? Не съм научил кой знае колко за дипломацията, но поне съм наясно, че в нея нищо не се прави само с една цел. Какво представлява Низшият крал? И защо нашите джуджета се пердашат?
— Ами, сър… Чувал ли сте за крук?
— Миньорските закони на джуджетата ли?
— Бива си ви, сър. Но смисълът им не се изчерпва с това. Те определят… какъв да е животът. Закони за собствеността, за брака, за наследяването, за решаването на всякакви спорове. Всъщност обхващат всичко. А Низшият крал е… висшият апелативен съд. Естествено има съветници, но той решава. Дотук ясно ли ви е?