— Да, Джони, да! Право е казано: когато ботушът започне да мисли, на мозъка не му остава нищо друго. освен да марширува!
И отиде при професора.
За пръв път се запита — съвършено ясно като формулировка — дали наистина не сгреши, като изостави цивилната си научна кариера? Неведнъж мисълта му. тласкана от обстоятелствата, се беше навъртала около този извод. Но сега причината беше достатъчно силна и успя да го избистри! Да отсее другите „за“ и „против“, станали несъразмерно дребни в сравнение с предстоящото — предстоящото, което имаше категоричността на удар с юмрук! Променяне на човешката личност с аргументите на… скалпела! В какво щеше да се преобрази оперираният? Как ще възприеме спомена за себе си преди операцията? А близките му? Как ще си обяснят те неговата промяна? Какъв съпруг и баща ще бъде? Кой може да отговори?!
Всичко е така ужасно, дори в представата! А в действителността? Няма ли тя пак да надхвърли възможностите на въображението, както вече не един път се е случвало? Дали в края на краищата, когато „укротяването“, „облагородяването“ на неудобните и обратното — „освирепяването“ на съответните пазители на реда и на нечиите конкретни интереси, дали когато тези сюжети от вчерашни готически приказки станат утре ежедневие, дали тогава всичко това няма да се превърне в реален аналог на косите на Медуза? Които да вцепеняват сърцата и бъдещето ни?
А ето че и сам трябва да участвуваш в пускането на този механизъм без спирачки…
Джони запали нова цигара. Полюляващата се къдрица на Дик приковаваше погледа му.
— Ама е добре казано, нали?
— Кое?
— Къдрица от косите на Медуза.
— Добре е казано.
И къдрицата започна да оживява… Бавно се заразлива по лицето на Дик, докато постепенно го превърна в лице на Медуза, косите на Дик — в коси на Медуза. Погледът й се впи в Джони и с неговия собствен глас, но метален и отекващ, каза: „Скок в неизвестното, господине! Скок в неизвестното! А когато скачаш в неизвестното, е по-добре… Какво е по-добре, господин Кратерсън?!“. Джони потръпна от този необичаен протуберанс на подсъзнанието си, предизвикан от чисто човешкия страх пред необозримите последствия на експеримента, в който участвуваше. Той тръсна глава. Реалният Дик и реалната му къдрица си заеха местата.
— Нали, Кейджи?
— Разбира се, Джикей!
Клод шофираше, цигарата димеше в левия ъгъл на устата му, а отпред над летящия срещу им асфалт никнеше многоетажната грамада на Института на Осбърн.
Асансьорът отнесе Дик към операционните зали. Джони и Клод отвориха бутилка в кабинета на Джони. Тостът на Клод издаваше тревогите му:
— Да пием за професора! Всичко сега е в неговите ръце… И Дик, и ние…
Отпиха почти ритуално.
— А ако Дик умре на операционната маса? Или… полудее след операцията?
— Знаеш ли… — Джони говореше тихо, ясно артикулирайки думите си като тонове в пиеса на Шопен. — Това ще е може би най-добрият вариант. За всички. И за Дик, и за нас… и за човечеството…
— Не! Не и не! Аз не мисля така! И ти не бива да мислиш така! Ние трябва да ги лекуваме, Джикей! Трябва! Трябва да ги лекуваме тези, които… които… които трябва да бъдат лекувани! Защото увеличаването на престъпността например в нашите мили Щати вече много пъти превишава прираста на населението! А с всяка изминала година графиките на престъпността щръкват все по-отвесно! Докога? И какви са причините? Мекушавите закони и наказания? Наркоманията? Безработицата? Бедността, въпреки относителността на това понятие? Лошото възпитание? Влиянието на киното, телевизията и всичките му там масмедии? Бездушието, безразличието на хората? Враждата? Конкуренцията на всичко срещу всичко? Кой е отговорът на тези въпроси? И как да се борим с престъпността, без да сме наясно с причините й?
— Виж какво, профсъюзните агитатори са по-опасни, ако питаш мен…
— Не говоря за степенуването на опасностите. То е друг въпрос. За мен всички те са нарушители на реда, престъпници, люде, които трябва да, които трябва да бъдат лекувани. Не затваряни в зандани. лекувани! И слава богу, вече сме готови за това!
… Дик Гордон щеше да бъде първият „лекуван“ при реални условия…
След три часа Дик се съвзе там, където беше ударен от колата. Надигна се с объркан поглед. Не можеше да разбере какво става с него и къде се намира. Приседна, облегна се на дървото. Спомни си.