— Убийци! Блъскат човека и бягат! Мерзавци!… Повече от три часа да лежа тук! Те ти тебе пристрастие към самотни разходки по безлюдни места!… Добре поне, че съм читав. Можеше да ме смачкат.
Това остана за Дик като истина по произшествието!
За малката манипулация с един от мозъчните му центрове той и не подозираше.
Надигна се тромаво, с усилие. Огледа се. Опипа се още веднъж. Наистина нищо тревожно. Само е понатъртен и омаломощен. Продължи към дома си. Движеше се много по-бавно от обикновено. Потриваше слепоочията си. Имаше вид на човек, който последователно, всеки миг, се пробужда. Изобщо не забеляза колата, която го следваше на стотина метра. Джони и Клод не откъсваха поглед от него.
— Сигурен ли си, че ще може да се прибере сам?
— Направиха му необходимата инжекция. Професорът каза, че ще може, Но, както знаеш…
В същия миг Дик се олюля. Облегна се на крайпътен кестен.
— Дик е зле! Веднага таксито!
От близката пресечка изскочи такси и се насочи към Дик.
— Затвори прозорците! Ще обогатя кабината с кислород и стимулиращ газ — каза седящият до шофьора на таксито и приличащ по нещо на Исус от иконите мъж.
Когато спряха до Дик, той беше прегърнал кестена и бавно се свличаше по него.
— Какво ви е, господине? Елате, ще ви заведем до вас! — каза онзи от иконите и почти пренесе съвсем отпуснатия вече Дик в колата.
— Ето, сега сте по-добре, нали?
Спряха пред дома му. Дик беше чувствително освежен.
— Много съм ви признателен, господа! Благодаря ви. Вече съм по-добре.
Двамата от таксито го съпроводиха с поглед. И съобщиха по радиофона:
— Дик си е в къщи. Добре е, но кой го знае докога.
Побързайте!
Колата на Джони и Клод се виждаше в края на улицата.
— Карай! — рече Джони. — И господ да ни е на помощ!
В това време Дик с неимоверни усилия прекрачи прага на хола. Жена му го огледа с тревожен поглед.
— Но, Дик… какво ти е?
— Какво да ми е?
— Ти си болен!
— Остави ме на мира, скъпа. Просто съм уморен… Виж, някой звъни — и тежко се отпусна в първото попаднало му кресло.
Джони и Клод влязоха леко възбудени.
— Е, Дик? Размисли ли върху последното ни предложение? — усмихнато запита още в движение Джони и двамата се разположиха край него.
— Размислих — светът ставаше някак все по-ясен за Дик. — И признавам, най се чудя защо, по дяволите, упорствувах досега.
Под крайно изненадания поглед на жена си Дик подписа някакви документи.
Приветствуваме те от името на ръководството и лично от Осбърн! Лабораторията ти те очаква! Разполагаш с персонална кола и утре ще дойдат да те вземат.
След сърдечно здрависване двамата си отидоха. Жена му обаче остана на мястото си. Не ги изпрати.
— Какво означава това, Дик?
— Как какво? Нали знаеш какви условия ми предлагат?
— Но ти винаги си отказвал!
— Какво съм отказвал?
— Винаги си отказвал да работиш за военните!
— Е, ако не аз, друг ще работи. Каква разлика…
— Има разлика, Дик! Ти си талант, гений си! И те много добре знаят това!
— Е, ще си гледам таланта значи. При тях ще постигна много повече.
— Дик! Ти ли си това?
— Че кой друг, скъпа?… Аз разбирам от роботи, друг — от политика. Всеки с работата си…
— О, Дик! — жена му просто не знаеше какво още да каже на този съвършено непознат в същност за нея човек.
Останалата част от вечерта Дик прекара в едно ново за него, сладко и безметежно, спокойно равновесие на мислите. Това, разбира се, не му направи никакво впечатление. Само поведението на жена му го озадачаваше малко, намираше я необяснимо променена…
— Той — нея, нали?! — стресна ме гласът на баща ми, одрезгавял от дългото мълчание. — Чудна работа, как ли пък е могла да се промени тъй внезапно и тъй много жена му!
Хвърли празната си чаша на тревата до хладилната чанта и се изправи необичайно енергично и ще речеш, развеселен.
— Е, момчето ми? Дотук — добре! Значи и това го е имало вече — „аргумента на скалпела“… И как тъй аз цели двайсет и осем години да не съм чувал за това забележително постижение на военната наука?
Разбирах иронията му.
— Почти никой не е чувал, не само ти. Върши се в голяма тайна. Човек и сам на себе си пред огледалото не бива да го произнася…
— Жалко, жалко! Такова постижение, а да се мълчи за него! Много жалко! Даже и пред огледалото… То, тук, няма огледала и хайде, щом си почнал, продължавай…
Изправен високо над мен, той ме гледаше през грозно надвисналите си побелели вежди.
— Представям си колко изненадан е бил на другия ден бившият шеф на Дик! — каза.
— Да!
— Горкичкият…
Небето зад баща ми беше блестящо и светло, той ме гледаше, аз не виждах очите му и това ме караше да се чувствувам твърде неудобно.