Следващият ден наистина донесе огромна изненада за бившия шеф на Дик. Тъй огромна и тъй неочаквана, че сякаш тънката жица на видеофона се затрудняваше да я пренесе. Макар връзката да беше съвършено чиста, директорът отначало не можеше да разбере:
— Какво? Дик Гордон… напуска? Не може да бъде! Как? От днес?! При военните?!… По дяволите!
Веднага извика Бил.
— Това е необяснимо, господин директоре! С Дик сме стари приятели…
— Били сте, Бил, били сте… Който влезе при Осбърн, знаеш, изгубва се за света — И сам той едва сега започваше да разбира новината в нейната делнична конкретност. Няколко пъти измери с бавни крачки дължината на елипсовидния килим. Спря върху слънцето точно в центъра му и дълго мълча. — Ще се справим ли без Дик?
— Мисля, че да, но трудно… — отговори Бил. И той все още не можеше да схване реалността на тази колкото ненадейна, толкова и нелепа вест. Някак всичко се плъзгаше по повърхността на мозъка му; напъните да го осъзнае не само не успяваха да наберат дълбочина, но ускорявайки и завихряйки току-що чутите абсурдни фрази, го караха да чувствува главата си празна и безтегловна. Една само мисъл изникна отнякъде и натрапчиво се развъртя като от повреден грамофон: трябва тайно да препише и изтрие от компютъра експерименталните програми на Дик; после ще ги анализира и ще опита сам да стигне до изводите му…
Половин година се изтъркаля като ден. Бил се справи. Първият екземпляр от новата серия андроиди „БИО-3-РАБЛЕ“ се представи успешно пред специалната държавна комисия. Вярно, с известно закъснение и може би не точно такъв, какъвто би излязъл изпод ръцете и ума на Дик. Но и в този си вариант андроидът удовлетворяваше напълно. Въпросът за закъснението изобщо не се постави, защото плановете на института бяха съобразени с участието на Дик.
Когато държавната комисия приключи деловата си работа и съответните документи за пускане на андроида в серийно производство бяха оформени, поканиха официалните гости. След кратко изложение председателят на комисията обобщи:
— Искам още веднъж да поздравя целия колектив на Института за психороботи. Андроидът „БИО-3-РАБЛЕ“ е едно забележително постижение! Неговото елегантно чувство за хумор го прави още по-съвършен и общителен. Ето, той е пред вас.
— Въпрос от пресата! Ню Йоркър. В какви случаи роботът проявява своето чувство за хумор?
— Общо взето, нормално: когато му се говори шеговито или когато чрез афоризъм може да се предаде идеята за трудно уловими същности. Впрочем, можете да изпробвате хумора му. Обръщайте се към него с „БИО-3“.
Журналистката от Ню Йоркър, много млада, много красива и много безцеремонна на вид, веднага използува шанса си. Запъти се към андроида и още в движение го запита усмихната:
— Колко е часът, БИО-3?
— Един без четвърт, госпожице… Но това няма никакво значение. За вас винаги ще намеря време!
„Но… но това беше дежурен израз на Дик! — помисли си Бил сред импулсивния смях на присъствуващите. — Успял е да вложи в програмите структурата и на собствения си начин за генериране на хумор!… Което, впрочем, никак не е лошо!…“
— О, благодаря, БИО-3! — отвърна журналистката с подобаваща усмивка. — И за миг не съм се съмнявала във вкуса ви, разбира се, но кажете ми все пак и една съвършено безспорна истина.
— Две плюс две е равно на четири. Ако това ви дразни обаче, можете да прибегнете до системни излети в планината…
Тя се усмихна кокетно:
— А можете ли да бъдете сериозен, БИО—3?
— Разбира се, госпожице! Стига да е необходимо…
Всички присъствуващи се бяха скупчили край двамата. Андроидът беше просто един от тях — съвсем човек по форма, облечен в подчертано елегантен сив костюм.
— И все пак такава пълна прилика с човека не ми се нрави нещо…
— Не се притеснявайте! Четвъртият закон на роботиката ще го застави да ви се легитимира като робот още преди да успеете да се влюбите в него или в нея, ако е роботка…
— Ами ако той се влюби в мен, преди още да успее да се легитимира?! — възкликна журналистката от Ню Йоркър като че съвсем искрено.
— О! Тогава ще чакаме мемоарите ви!… — подхвърли някой.
Пресконференцията се проточи необикновено дълго. Това бяха приятни за Бил минути, защото много скоро той се оказа в центъра на вниманието. С удоволствие отговаряше на неизчерпаемите въпроси за организацията, структурата и реализацията на вътрешния мир на новия андроид; за това как различните му качества се дължат, но само условно, на отделни програми, защото в същност връзката, комбинирането и организацията на тези програми едва при функционирането им донасят истинските нови качества; че интелектът на робота е, тъй да се каже, нещо повече от сбора на програмите в неговия мозък и че при съвкупността от тези програми е налице така нареченото „системно свойство“, синергизмът, две плюс две по-голямо от четири…