— Ще остане, вярно.
— Бих… благодарил на онези генерали… на които в същност дължа тази огромна чест! И знаеш ли как хубаво бих им се отблагодарил… как бих…
— Не се гневи, ако можеш…
Баща ми стана, бавно се насочи към брега, спря досами водата и се загледа в нея. И добре стори, защото какъв по-ефикасен транквилизатор от течащата вода, а в тези минути той имаше нужда от такъв! Болно ми беше да виждам отпуснатите му рамене. Сведени не под тежестта на осемдесет и петте му години, не. Друга някаква тежест ще да е то, не дай, боже, никому… По едно време се полуобърна към мен и ме погледна с едното си само око, досущ като птица; като птица олекнал, омърлушен и размит сред вибриращия въздух.
— А… имало ли е и други подобни истории? Като тази с моя робот?
— Да. Още една. Шест дни след твоята. Ето как е изглеждал разпитът след този втори инцидент.
— Известно ли ви е, че сте робот-андроид от серията „БИО-3-РАБЛЕ“?
— Да.
— Винаги ли сте знаели това?
— Да. С изключение на няколко секунди…
— Разкажете как се случи това.
— Господарят ме беше изпратил да обходя бижутерийните магазини. Наближаваше рожденият ден на жена му и той искаше да намеря подходящ подарък. И ето, докато оглеждах експонатите в поредния магазин и мислено ги разполагах по ръцете, ушите и деколтето на господарката, чух как някакъв мъж произнася с тих, но остър глас: „И помни добре какво ти казах! Ако не дойдеш, ще те убия!“. Много изненадан от чутото, аз погледнах дискретно. Възрастен мъж говореше на младо и нежно момиче, а то беше пребледняло като бяло платно. „Разбра ли ме?!“ — продължи мъжът и я стисна за лакета така, че тя сгърчи лице. В този миг забеляза, че ги наблюдавам и погледът й се изпълни с безпомощна молба! Веднага се намесих:
— Господине, не ви познавам, но това, което вършите, не е красиво.
— Гледай си работата! — изръмжа той. Аз много се учудих и казах:
— Веднага пуснете жената!!!
— Пръждосвай се, магаре такова! — рече той и още по-силно стисна лакета на момичето. То само дето не извика.
Причерня ми! Вбесих се! Двайсет и шест микросекунди след думите му го ритнах!
И той… той литна! Прелетя над щанда, превъртайки се, и се разби в отсрещната стена. Когато се свлече на пода, беше мъртъв…
През тези няколко секунди аз не знаех, че съм робот… Защо и как си позволих да го ритна, не мога да разбера. Той ме нарече магаре и аз го ритнах — това е единственото логично обяснение, което сега виждам…
Симфония без фа-диез
(по разказа на баща ми)
Следователят се бе видял в чудо с убийството на Скот Мърфи от нелегитимиращия се робот! Следствието, неговото последно следствие, защото пенсионирането му беше въпрос на месеци, тъпчеше на едно място. А самият той тъпчеше от вратата до прозореца и обратно. И до терминала.
Многократно разговаря с андроида. Всеки давещ се си намира сламка. И той бе намерил своята — тъничка и безперспективна, но винаги ясно я чувствуваше в дланите си, когато произнасяше:
— Роботът на разпит!
Надяваше се самият робот да му подскаже нещичко, но не откриваше нищо ново нито в думите, нито във все същата мирова скръб в израза на лицето му.
— И така, БИО-3, вие твърдите, че сте човек!
— Много съм объркан, господин следовател…
— Кога сте роден? Къде?
— Оставете това, господине!… През тази нощ… започнах да си спомням времето, когато бях робот.
— Тоест как… когато бяхте робот…
— Нейде по пътя от Ню Йорк до тук неусетно за самия мен е станала промяна в самосъзнанието ми…
Следователят беше принуден да се изправи! Това беше вече твърде много за него! Бавно — което му струваше неимоверно усилие — се приближи до прозореца с притихналата в следобедната жега топола. Тихо попита:
— А сега, прощавайте за въпроса, но… сега какво сте?
Роботът дълго мълча. Объркано търсеше отговор и за самия себе си.
— Сега, не знам…
— Не сте ли робот?!
— По всичко изглежда, че трябва да съм…
Следователят гледаше в тополата. Усещаше, че в този момент той не бива да гледа робота. Нямаше чувството впрочем, че това е робот, просто не можеше да приеме това! По-скоро зад него стоеше човек, изпаднал в страшна беда, в беда, превишаваща съпротивителните му сили, един отчаян човек, който той не можеше и не искаше да погледне, сякаш с погледа си щеше да прибави последната капка, за да се сгромоляса онзи и духовно, и физически.
— Но знаете ли, питам се, ако тогава, при входа на хотела ме бяха спрели и попитали кога съм роден… Питам се, какво ли щеше да стане с мен тогава? Какво щеше да стане с ума ми? С мозъка ми?