Следователят се облегна на перваза на прозореца. Чувствуваше, че вече не може да мисли, че повече не може да възприема, че сякаш всичко се отплесва от повърхността на мозъка му и донесло само едно физическо потръпване, се изгубва с тих звънтеж в пространството. С тих звънтеж, с тънък писък… Следователят изведнъж разбра какъв е онзи звук на „прекършващ се слънчев лъч“, за който чете тези дни в един много поетичен очерк за негов нашумял колега…
— Сега сякаш ми е по-ясно. Това ужасно убийство… Аз убих, разбирате ли?! Убих!!! А в същност прегърнах…
Какво ли правеше роботът зад него? В каква ли поза беше? Сигурно го гледаше.
— Това ме кара да приема, че е изключено аз да не съм робот… Макар че пък не разбирам как е възможно това да е истина?…
Едно желание имаше следователят в този миг — роботът да спре да говори. Или дори друго едно — да е вече пенсионер и да лови риба при Южния завой. А вместо това чу:
— Вие робот ли сте, господин следовател?
Изведнъж отчуждеността му изчезна и той осъзна истинските бездни на зададения абсурден въпрос! Обърна се.
— Извинете ме, моля. Не ми отговаряйте — каза роботът.
— … Аз наистина не знаех какво да мисля… Баща ми наля в опразнените чаши, пусна лед, отвори нова кутия с фъстъци. Вършеше всичко така, сякаш чрез биопротези предаваше движенията си на друг контингент. Свърши и ме погледна. Беше мой ред.
… В същото това време на няколкостотин мили североизточно и трийсетина етажа по-високо Бил влезе при секретарката на директора на Института за психороботи.
— Какво му е на шефа? Не можах да го позная!
Секретарката, хубава като ангел, женствено повдигна рамене:
— Не знам. Но е бесен! Чака те.
Свъсен, директорът не го и погледна.
— Сядай! Всеки миг ще дойде Фокс от министерството на войната.
Думите му нервно се защураха из кабинета, докато намерят отворения прозорец. Замени ги невероятна, неструктурирана тишина, тишина, в която просто няма за какво да се заловиш, в която не би могъл да мериш времето. Безкрайност или миг! Кой знае! Остро отворената врата й постави точка.
Фокс влетя и се разположи в едно кресло. Охраната му се изправи до вратата.
— Господа! Жал ми е за вас! Как можахте да сторите това?!
Директорът отвърна неочаквано остро:
— Това го сторихте вие, господин Фокс!
— Пак с Дик ли ще се оправдавате? — гласът на Фокс беше сложна смесица от досада и раздразнение.
— Не се оправдавам. Обяснявам! Ако не бяхте взели Дик или поне ако бяхте изчакали, това нямаше да се случи…
— Но то се случи! И сега трябва да се оправяте! Да чуем, впрочем, тесния специалист и… съучастник!
Фокс се взря в Бил, който едва ли не осезателно усети натиска на погледа му.
— Господине! Алгоритмите, чрез които Дик реализираше и усъвършенствуваше чувството за хумор на роботите, бяха тайна и за самия мен!
— Малко черен се оказа този техен хумор! Те вече не се подчиняват на човешките заповеди!
— Какво мисли Дик за това? — намеси се директорът.
— Дик е болен. Много болен. Ще трябва да се справите без него — отговори Фокс с присъщия му властен тон, но се долови все пак, че не казва всичко.
— В същност роботите, анализират2 човешките заповеди и само понякога не ги изпълняват…
— Те се променят с всеки изминат ден! И все по-често не се подчиняват!… Чакам вашето предложение по следния въпрос: как да изтрием чувството за хумор от мозъците на всички тези над трийсет хиляди робота „БИО-3-РАБЛЕ“?
— Препрограмирането им е почти невъзможно в разумен срок. И безбожно скъпо! Но все пак това е може би единственият изход! — каза директорът, поглеждайки въпросително към Бил.
— Да — потвърди той.
— Тогава?
— Нека помислим още.
Фокс погледна часовника си.
— Имате два часа!
И все така устремно, в пакет с охраната си, напусна кабинета. Застанал до прозореца, директорът проследи с нищо неизразяващ поглед отдалечаващия се ескорт от автомобили — гледани оттук, малки като играчките на внуците му и почти толкова красиви.
… Ескортът спря пред института на Осбърн. Минута след това Фокс беше горе.
— Те обещаха да помислят, господин генерал!
Генерал Осбърн, дребно старче, старче-вамп, потулено сред висящите върху му цивилни дрехи, каза:
— Нямаме време, Фокс! — И веднага допълни ехидно:
— Пък и вече решихме задачката…
— Решихте!
— Да. Дик предложи ПЕТИ закон на роботиката!
— Дик?!
— Да. Това беше може би последната искра от мозъка му… Но добра искра! — каза Осбърн бавно, с една съвсем несвойствена за него почит и подаде на Фокс машинописен лист.
… Ескортът с генерал Фокс прелетя няколкото мили до министерството на войната.
2
Тази дума е така отпечатана на хартията, че не е сигурно тази ли е… Б. на Victor from http://bezmonitor.com