— Господин министър! Осбърн реши въпроса! — Фокс подаде листа на министъра. Министърът го зачете съсредоточено, попривдигна рамене в знак на неразбиране и го подаде на секретаря си:
— Веднага да се приведе в действие!
Фокс се облегна удобно. Въздъхна облекчено.
— А какво ще правим със следователя, господин министър? Онзи, който разследва убийството на писателя?
— Е, нека го поразследва още ден-два… После прекратете следствието. И дайте гласност на изводите му.
— Прощавайте, но до какви изводи може да стигне той? — усмихна се Фокс.
— Все до някакви ще стигне… — отговори разсеяно министърът. — А аз… не го разбирам нещо този ПЕТИ закон. Хубав ли е?
— Разбира се! Напълно спасява създалото се положение. И второ, ще ни предпази от евентуални неприятности при новите усъвършенствувания на роботите!… Жалко само за Дик! Мозъкът му беше като бръснач!
— Неврохирурзите казват, че са си направили фундаментални изводи и че усложненията, станали с Дик, няма да се повторят.
— Това добре. Но много скъпи излязоха тези техни изводи. Защото само един господ знае какво още можеше да измисли той!
— Все още не е изгубено всичко, Фокс! Да! Осбърн е възложил на професор Форд да обмисли незабавното… как беше, незабавното трансформиране на Дик в… киборг!
Фокс вдигна високо вежди и се замисли.
По всички закрити информационни канали течеше съобщението:
СЪВЪРШЕНО СЕКРЕТНО!
ВРЕМЕННА МЯРКА!
ПЕТИ ЗАКОН НА РОБОТИКАТА:
РОБОТЪТ Е ДЛЪЖЕН ДА ЗНАЕ, ЧЕ Е РОБОТ!
Издирването на андроидите, които бяха започнали или скоро щяха да забравят, че са роботи, отне много време и средства. До нови произшествия обаче не се стигна, без да се броят онези, имащи по-скоро комичен характер и които влязоха във фолклора за роботите…
— Такава значи присъда ми е издал тогава министърът на войната — промълви баща ми тихо, така че изтръпнах. За пръв път чувах у него този глас и тази интонация. Все едно грамадна бяла мечка изведнъж да изгука… Омекнал и стопен беше той, двойно отпуснат след като се освободи от злобата към неизвестното… — Такава присъда… НЕКА ГО ПОРАЗСЛЕДВА ОЩЕ ДЕН-ДВА… ДО НЯКАКВИ ИЗВОДИ ВСЕ ЩЕ СТИГНЕ… Тъй било значи… Така е изглеждал краят на последното ми следствие. Лебедовата ми песен… Черен лебед ми я изпя… — Мислех вече да се намеся в това сгромолясващо се себеизстрадване, когато той, слава богу, смени тона. — А само ако можеш да си представиш как се чувствувах аз тогава! Едва сега разбирам в какво смешно положение съм бил поставен… тогава…
Дните си минаваха, а следствието по убийството на нашумелия писател от нелегитимиращия се робот тъпчеше все на същото място. Не бяха сметнали за целесъобразно да информират следователя за същността на загадката и за взетите мерки. По този начин той беше поставен в ролята на композитор, който спешно трябва да напише симфония, но без да използува някои тонове. Симфония без фа-диез например. (Бях подусетил вече това!) Разбира се, той не написа тази симфония. Мургавият му южняшки тен се поощави от избилите под него бледи петна, очите му хлътнаха, изгуби седем килограма. И как иначе при такава храна — закусваше с надежди, обядваше с информация, вечеряше с ругатни… Той не написа тази симфония без фа-диез, а следствието бе прекратено и турено към дело. И самият той бе турен към дело, пенсиониран преждевременно… Един ден, скоро след като се беше пенсионирал, следователят научи за Петия закон на роботиката. Много се учуди и диви над измислиците на професорите, тези учени прахосници, свикнали да пилеят за щуротии готовите пари на данъкоплатците, на обикновените хорица, на които им е дошло до гуша и от законите на всекидневието, а онези, дай им дейност да отчитат с теореми, природни закони, че и роботски заизмисляха… И за да прогони спомена за единствения си провал в следователската кариера, руга дълго, сладко и неадресирано. Питието му пригорча, излъга приятелите, че го боли глава, прибра се. Таванът беше слязъл ниско, притискаше го. Пък си събра такъмите и отиде на риболов. Тук, при Южния завой, разбира се…
Бунтът
Признавам.
Изненадан съм.
Изненадан съм, но само дотолкова, доколкото не можеш да знаеш на кой точно завой ще излетиш от шосето при бясно натиснатия педал на газта и как точно ще се разбиеш… Защото другото — че ще излетиш и че ще се разбиеш — си е съвършено ясно.
По същия начин и моята изненада сега е свързана не със същността на случилото се, а само с конкретността на „завоя“ — двайсет и шести януари, неделя — и с конкретния вариант на „разбиването“…