— Боже господи, как беше… Да! „В района на Бермудския триъгълник е изчезнала безследно летяща чиния със снежен човек и лехненското чудовище на борда!“… Просто, ясно и неразбрано…
Раздразнението му, самонавилото се до отказ раздразнение, се обърна в любопитство.
Смъртта настъпила веднага. От счупване на гръбначния стълб. Други наранявания: строшена лява надлакътна кост и всички ребра. Всички! А писателят бил много здрав физически, набит и жизнен. Заклет спортист, с афинитет към силовите спортове. Това налагаше определен извод за физическата свръхсила на убиеца. На който извод пак невзрачната му външност би се изсмяла с пародиен възторг!… Защото убиецът бе хилав, метър и петдесет и пет сантиметра. И вирнатият му учуден нос даже декларираше една откровена неориентираност на самочувствието.
Откъм терминала се разнесе гонг — тих и мелодичен. Следователят улови края на тясната хартиена лента с отпечатващата се все още на нея информация за медицинското освидетелствуване на убиеца и миг след това мургавото му южняшко лице побледня. Той изпусна лентата. Погледна без нужда към вратата.
УБИЕЦЪТ БЕ РОБОТ!
Робот-убиец! Случило се беше невъзможното…
Следователят комай препускаше из кабинета — лавинната галиматия от мисли го облада и физически.
Странно! Немислимо!… И не толкова, че е убит нашумелият писател. Не толкова дори, че е убит от робот. Защото, действително, не са малко вече случаите, когато неволно, при особени обстоятелства, роботи са убивали хора. Наскоро в пристанището робот падна върху човек, премаза го!… В случилото се вчера обаче имаше нещо по-сериозно! Нещо несравнимо по-сериозно и по-ужасно от самия акт на насилствената смърт:
НА ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ РАЗПИТ УБИЕЦЪТ НЕ БЕ ДЕКЛАРИРАЛ, ЧЕ Е РОБОТ!
Иначе казано, появил се беше робот, който не се легитимираше като робот. Прецеденти на нарушения, все при нещастни случаи, на първите три закона на роботиката има, но това е първото нарушение на Четвъртия закон! Нарушение, абсолютно невъзможно според технологията на роботопроизводството.
Абсолютно невъзможно, но се бе случило!
А ако и други нелегитимиращи се роботи бродят между хората?!
Последното следователят произнесе на глас.
Малко след това нареди да се подсили охраната и извика робота на втори разпит.
Андроидът бавно, мудно влезе в кабинета, потънал в себе си и с израз на мирова скръб. Покорно и в крайна обърканост се доближи до голямото голо бюро. Вдигна очи, но не издържа погледа на следователя. Простодушно, с призив да му вярват, което личеше и в начина, по който приповдигна книгата джобен формат, заговори:
— Исках да поздравя любимия си писател… Бях щастлив, когато го прегърнах… Това, че умря… е голямо нещастие за мен! Много по-голямо, отколкото можете да си представите!
Нищо ново. Същото бе казал и първия път. Със същите думи. Със същия вяло-безстрастен тон на изпаднал в дълбока депресия човек.
Следователят с видимо усилие на волята си се сдържа да не изкрещи това, което безмълвно крещяха вече и очите, и лицето му. Овладя се, направи тежка крачка към терминала, откъсна висящата хартиена лента с медицинската експертиза. Още една тежка крачка и с остър жест поднесе лентата към очите на андроида, който, вече съвсем объркан, зачете. Едната му ръка се повдигна и застина на половината път до лентата. Очите му, уплашени съвсем по човешки, и те сякаш изумено пошепнаха заедно с устата:
— А че съм… робот… не знаех…
„Невероятно, какво е това?! Роботът не знае, че е робот!!! Формено безумие! Ако е недодялана мечешка шега, време е да свърши!… Ако е сън, време е да се събудя!… А ако не е! Е, тогава този абсурд трябва да докаже правото си на реалност! Трябва да се представи и обоснове!… Само като си помисли човек, роботът да не знае, че е робот… Ако е така, той не е и подозирал за силата си и го е… Смачкал го е като дете, което смачква врабче в нежността си…
А ако наистина и други такива роботи бродят сред нас?! И как да не настръхнеш, като гледаш едрата фигура на полицая и стигащия до рамото му андроид. Сила и слабост, застанали редом и дигизирани всяка в своята противоположност. Невъобразимо! След като си представя, че роботи управляват цялата производствена дейност на земята! И само производствената ли? Всичко управляват! Цялата ни цивилизация се е отпуснала в пластмасово-металните им ръце. А те, ТЕ НЕ ЗНАЯТ, ЧЕ СА РОБОТИ! По дяволите, та това и във филмите не го е имало!… И какво може да последва? Страшно е да се помисли… Но в същност, не съм аз този, който трябва да прецени.“