Като прекалеше с алкохола, тя се шегуваше в своя си екстравагантен стил: „Обичам деца, мно-о-ого обичам! Но не и да ги отглеждам!“. Дъщеря ни, архитектката, е ходещо доказателство за това. С котките беше по-лошо. Дъщерята се оправи някак, дори много добре, от нейната недодялана гледна точка. А котките? С тях беше зле. Жена ми ги довличаше отнякъде такива едни пухкави мъничета, целуваше ги, къпеше ги и ги хранеше, какво ли не вършеше за тях!
Докато й омръзнеха и ги изхвърляше.
Още първото, то така си остана безименно, горкичкото, болнаво се оказа нещо и тя бързо-бързо го махна. Отначало поиска аз да сторя това! Отказах. Не можех. Жал ми беше. Дълги минути се опитвах да урегулирам дишането си, смаян и уплашен. Взе го. Без мъхестата бяла постелка го взе, на която то безсилно лежеше, със засъхналите петна от мляко и вдлъбнатинката от продължителното залежаване. Защо я остави? За какво можеше да послужи? Сняг беше вън половинметров, изнесе котето, то дори не измяука, топло му беше в ръцете й, къде го отнесе — не знам, върна се без него. Върна се при мен, същата шикозна млада жена, която знае цената си, но дали аз бях вече същият, питах се?… Второто коте се казваше Хепа, рижаво и пъргаво. Застоя се в къщи, поотрасна. Един ден, есен беше, хубава есен, топла, жена ми го изхвърли. Дъщерята, мъничка тогава, се развълнува, обяснихме й, че Хепа е отишла при майка си. Дълго след това я срещахме бездомна в компанията на едра рижава котка, имаше вид на нейна майка, и брат един или сестра в същия цвят. Виждахме я, сърцето ми всеки път се преобръщаше, страхувах се да не ме познае, заобикалях я. Погрозня, наедря, цветът й мина към червен; после изчезна. Дъщеря ми тичаше след нея, викаше я по име, минувачите вдигаха учудени вежди, Хепа бягаше, а аз се ужасявах от коравосърдечната си щерка, дето не се разплаква… Третото се казваше Рипси. Възпитан млад котешки мъж с най-лъскавата козина, която съм виждал, черен, с бяло тук-таме, бързо порасна, охрани се, ленив и прекрасен, грациозен до горната граница на понятието въпреки килограмите си, „дебеланко“ го наричаше малката, силен като куче. Много се задържа. Свикнахме с него…
Какво щеше да последва? Жена ми изхвърли и него? Ядец! Не!
Накара дъщерята да го изхвърли!
И тя… го изхвърли!
И проектира сега разрушени сгради…
Написах статия. Публицистично-психологическа — за човека като вълмо от доброта и садизъм, за изворите на силата и слабостта му… Изпратих я под псевдоним в едно от най-четените списания. Започваше така:
„Не познавах тази жена — освен в библейския смисъл, разбира се. Не я познавах, както човек не познава себе си. Но ето че ден след ден самият аз все повече и повече се опознавах, а тази жена ден след ден ми ставаше все по- и по-неясна…“ И тъй нататък. Разказах и за котките.
Публикуваха статията. Но… като фантастичен разказ! Не им се е повярвало на редакторите, че такава жена може да съществува и реално…
В кошмарните ми сънища тази моя бивша жена не развъжда котета, за да ги изхвърля. В сънищата ми тя развъжда цивилизации и ги унищожава. В сънищата ми тя сътворява Галактики със стотици цивилизации и ги унищожава!
А аз съм остриган късо като Самсон, прикован добре като Прометей, наблюдавам безпомощно метагалактичната драма и орелът е последната ми грижа…
Цивилизацията, която ми се присъни този път, беше от мънички пухкави бебета с дълги масурчета руси коси. Раждаха се в гълголещи реторти. Хранеха се с въздух и слънчева светлина. Три слънца от три страни обграждаха планетата, за да осигуряват светлина и припек.
Планетата беше три пъти по-голяма от Земята, повърхността й равна и гладка като тенисна топка, но обрасла с тънка и мека като котешка козина тревица с цвят на сапфир. Съвършено равномерна температура, никаква вода и кръговрати на водата, никакви движения на въздуха, никаква обмяна на веществата. Вечно смеещите се бебета поглъщаха светлина и въздух, не отделяха нищо. Стигаха най-хубавата си бебешка възраст и преди да проходят, спираха развитието си… Една прекрасна планета се получи, с безброй смеещи се, лазещи и боричкащи се бебета… Една заляна от смях планета с истинска вечност пред себе си, защото такива бяха космологичните закони тук… Едно вечно и чисто щастие…