Дядо се замисля продължително, рунтавите му бели вежди помръдват като муцунките на котета край чинийка с горещо мляко. Две строги черни очи като два черни прожектора лягат върху мен и аз за кой ли път установявам, че и светлината има налягане, че и звукът има налягане, че и мислите имат налягане. Дядо говори:
— Това е моят бог, момче… Пълноценен, достоен, окичен с всичкото, с което желая да го окича… В какво друго бих могъл да вярвам? Албертшвайцеровци вече не се раждат… В теб ли да вярвам? В теб ли да вярвам, момче?! В теб, дето утре ще ми продадеш библиотеката, за да си купиш писалка на въздушна възглавница — о, с каква ужасна ирония го каза само, и сега потръпвам, като си спомня! — а с остатъка, какво, с остатъка да си извъртиш в най-модната бръснарница една „прическа 1000“, за да ти лъщи темето и да се губят очите ти…
Отдавна не бях заслужавал подобни упреци, но дядо все не можеше да ми прости, дето съм продал като дете една негова библия, цялата с червени главни букви и рядко издание на целулозна хартия от преди сто години, за да купя някаква детинщина. Аз дори не помня каква, и изобщо не помнех този случай.
Дядо така и си отиде, без да се убеди, че може да вярва в мен. Много изгубих с него. И в същност, чудя се, откъде ми идеше все пак желанието за работа, това мое бясно желание за работа, с което работих години и години след смъртта му. От таланта ми навярно, отговарял съм си, имам го, знае се. А талантът е сляпо нещо, не му трябват мотиви, като бомбата е, защо са й мотиви? Бомбата избухва, талантът работи… И все пак, питам се, откъде съм тъй сигурен, че дядо би повярвал в мен, ако беше доживял възхода ми? Успехите ми, славата ми, щях ли да го спечеля с тях?… И би ли изобщо приел той, свещеникът, за успехи и слава успехите и славата на един военен? Не знам. Особено сега — нищо не знам. Бъркотията в главата ми е по-голяма дори от тази извън нея…
Едно ми е ясно. Бих искал сега дядо да е тук. Единствен той би могъл да тури малко ред в главата ми може би… Може би… Макар че, едва ли… Ето, виждам го, същия, жив-живеничък, за кой ли път произнася, както някога, с необичайно и троснат, и обезсърчен глас:
— Няма, момче, няма камък, на който да изградя моята църква…
На времето не разбрах тези думи. Разбрах ги много по-късно…
Роботите ми съобщиха, че Христо Беляков е вече в базата, но че засега няма смисъл да се срещаме. Добре сме! Имаме си вече кой да решава въпросите за смисъла. Веднага поисках връзка с техния Първи.
— Сигурен ли си, че желязната ти глава преценява по-добре от моята кое има смисъл и кое няма? — попитах гневно.
— Смисълът не е нещо — вежливо отговори роботът. — Смисълът е процес. И нито вие, нито аз сме в състояние да го екстраполираме достатъчно, за да сме наясно по въпроса с неговата завършеност. Доколкото обаче трябва да се действува в реално време, и вие, и аз сме принудени да вземаме решения в режим на непълна информация. Останалото е въпрос на право. Вчера вие имахте право, днес аз… Всичко това вие го знаете по-добре от мен. Следователно във въпроса ви се крие нещо друго. Какво е то?
„Хубавец! Да ти е драго да го разглобиш! Само дето сега чукът и отвертката са в неговите ръце.“
— Прав си. В моя въпрос се крие нещо и е много ясно какво е то! Може да се назове с една дума: презрение. Асоциативното мислене обаче, което самият аз посадих в позитронната ти глава, би трябвало да ти нашепва и един трети пласт в моя въпрос! Зад решението да отложиш срещата ми с Христо Беляков се крие нещо друго. Какво е то?
Р-генералът дълго щрака с позитронните вериги на трийсетте си милиарда холографни неврона. Ако главата му беше увита в човешка кожа, а не в пластмаса, отдавна да се е изпепелила. Прегря, горкият! Това не е на добре… Какво ли се опитва да скрие, от което сега преценява коя част да ми каже? Какво може да бъде то? Какво още може да са предприели?
— Чрез Организацията на народите — започна бавно роботът — изискахме да ни бъде предаден за наш консултант киборгът Дик. Очакваме отговор.