— Как мислите, по-тежка ли е от сто грама разликата между съзнанието и самосъзнанието на човека?
Въртеше в ръка чаша с уиски и внимателно я гледаше. И преди още да реша доколко въпросът й е само начало на остроумна шега, тя продължи:
— И кого детронира алкохолът — съзнанието или самосъзнанието?
След такова едно необичайно начало се проточи дълъг разговор-спор, лек и елегантен, остроумен и неангажиращ (поне за мен), разговор, който помня много добре, но помня по-скоро като едно кълбо от мисъл и чувство и което вероятно не ще мога да разплета… Едно здраво омотано кълбо, което дърпам сега за тънката му крехка нишка, проядена от времето, а тя поддава, запъва се, пак поддава; едно кълбо, което ми е съвършено ясно, като прозрачно ми е — само дето трябва да го разплета по и чрез нишката, чрез този проклет линеен поток от думи, който е тъй тромав, несръчен, безцветен и беден в сравнение с разкошния пространствен континиуум от мисъл и чувство… Кълбо, което все пак трябва да разплета… Макар че едва ли ще успея без чужда помощ! Защото…
След като се нашегувахме на тема псевдосъзнание и псевдосамосъзнание, Сюзън стана неочаквано делова:
— За да се постигне самосъзнание, трябва да се мине през съзнание. А за съзнание може да се говори само при наличието на интелект, бил той изкуствен или естествен… Значи, трябва да има интелект. Преди четири-пет десетилетия, когато още не е имало изкуствен интелект и се е спорело дали изобщо е възможен, за евентуалното му създаване много се залагало на евристичното програмиране. Една странно късогледа надежда впрочем, нали? След дълги лутаници това било осъзнато. Разбрано било също така, че интелектът не може да се създаде и да съществува само в чисто информационно състояние, да речем под формата на програма в паметта на електронна машина, а че трябва и да си взаимодействува със света, с други думи — необходим му е достатъчен набор от рецептори (за възприемане) и ефектори (за действие), които да „опипват“ света и хората. Рецепторите могат да се монтират на спътници и в датчици по кръстовищата и една постигната синхронност в дейността им би дала на машината интелект с качества, далеч надхвърлящи човешкия, но това и за нас дори все още е бъдеще… Очевидният изход бил да се потърси начин за формиране на изкуствен интелект в компютър, снабден с тяло, а то не е нищо друго освен роботът!
Аз я слушах и се мъчех да разбера накъде бие. А тя продължаваше:
— Но ето че изскочил тежкият въпрос за натрупването на продължителен социален опит като задължителна фаза в генезиса на интелекта. За щастие, още в началото изникнала вярната догадка, че този опит е абсолютно необходим само за един естествено възникващ интелект, докато за създадения вече от него изкуствен интелект този опит може да бъде заменен от добре обмислени, синтезирани „аксиоми“, които да бъдат заложени още в суровината, от която ще се изгражда новият интелект… Основните закони на роботиката например, особено първите три, формулирани още през хиляда деветстотин четиридесет и втора година, нима те не са едни изисквания-мечта и за самите хора?! Защото тези закони в същност са това, което на първо място би трябвало да съблюдава, да притежава един МНОГО ЧОВЕЧЕН ЧОВЕК!… И човекът ги е заложил в самите основи на изкуствения интелект, защото само по такъв начин може да се прескочи необходимостта чрез собствен опит роботът да стигне до тях — което би било само едно продължително и излишно повторение на човешкия социален опит…
Сега, години след този разговор си мисля, че почти по същото време и Дик Гордон е анализирал същия въпрос, и то по същия начин, и че това не е случайност! Защото, казано е, когато в обществения живот назрее нуждата от нещо, тя става по-силна от десетки университети и все ще се намери кой да я реализира. Дик стори това, създаде робот със самосъзнание! Познавах го отблизо, обичах го, но нещо остро в характера му не позволи да се сближим — и то още преди да стана военен. След това връзките ни се прекъснаха, той ги скъса, не можел да разговаря с човек с пагони, а аз съм имал пагони и в душата си. Когато все пак го привлякоха в Института на Осбърн, установих контакт с него, но това вече не беше той! Това беше един пречупен човек, човек без мнение за нищо вън от науката, човек, който, ако е нужно за работата, спокойно може да разтвори със скалпела коремната кухина на живо бебе, без дори да чуе плача му. Електродите в неговия мозък го превърнаха в машина за мислене и нищо друго. Дори и аз потръпвам при мисълта за абсолютната морална деградация на Дик, която стана пред самите ми очи… Сюзън Келвин, гениалната Сюзън беше стигнала до идеите за самоосъзнал се робот и ни ощастливи — мен и Христо Беляков — с една дълга лекция, части от която сега проблясват в мисълта ми.