Следователят седна пред пулта на терминала. След минута цялата система от роботопроизводители и роботопотребители бе алармирана за наличието на нелегитимиращ се робот-андроид от серията „БИО-3“.
Баща ми замълча. Няколко пъти отпи от кристалната чаша. Разклати я, ледът в нея прозвънне, отпие и неотстъпно гледа все точно там, където най-няма нищо за гледане — в тревата на метър-два пред себе си. Дори не в тихо течащата край нас река. Но без всякакво значение беше къде точно гледа, защото положително виждаше съвършено други неща.
… Спомням си сега тази последна моя среща с баща ми и дългия ни разговор, който тук се опитвам да подредя. Седя в огромното плетено кресло пред пустеещото му вече ранчо, гледам облаците, задрямвам, пробуждам се, пак задрямвам. Нищо не ми се прави, пуснал съм времето да тече край мен. Пристигнах неочаквано и за самия себе си, не бях стъпвал тук от погребението му. По един много сложен остапбендеровски начин успях да открадна почти цяло денонощие от сгъстената си програма. Прищявка ли беше това? От онези, които те карат да си прахосваш времето напук, когато си най-зает? Своеобразните стачки на личността срещу плътния и агресивен обръч на задължения, срещи, неотложни дела? Пристигнах в Лейк Констънс, дълго се размотавах из къщата, където баща ми преживя последните си години. Ходих на гроба му. И до Южния завой ходих.
През цялото време ми беше трудно да се освободя от чувството, че баща ми е нейде край мен, улисан в ежедневието си — кривнал встрани стрък на живия плет ще откърши, загледан към запад нещо за времето ще промърмори, кучето ще смъмри и после ще го погали зад ушите… Усещах дима от лулата му даже, макар че бяха минали толкова много години.
За последен път го видях точно седмица преди смъртта му. Беше на осемдесет и шест. А вече имаше и вид на толкова! Винаги невероятно младолик, даваха му петнайсет-двайсет години по-малко. Беше изпил с приятелите си не една и две бутилки, спечелени от басове за неговата възраст с нищо неподозиращи наивници в по-отдалечените кръчми. Но когато навърши осемдесет и почина майка ми, всяка следваща година започна да го състарява колкото пет! Никога не бях допускал, че е възможно смъртта на един от съпрузите да се отрази така силно на другия! Още повече, че не бе личало да има някаква особена привързаност между двамата. Баща ми беше сух и корав човек и от каквото и друго тесто да беше майка ми, едва ли би успяла докрай да балансира ръбестия му характер. Особено след неговото последно следствено дело — тема табу в нашето семейство! — и последвалото му пенсиониране, когато той вече и сам със себе си не можеше да живее в сговор. Но ето, че щом тя почина, за пет-шест години само този челичен мъж спешно изравни своя външен вид с календарното число на годините си. Как щеше да продължи — не знаех, но бясното темпо на остаряване ме притесняваше. И това именно притеснение, а не привързаност — такава никога не е съществувала, не съществува и днес между членовете на нашата фамилия — беше главната причина да спохождам стария от време на време.
Сега, излегнат в креслото пред осиротялото ранчо и опитващ се да подредя последния ни разговор, искам да спомена за три изречения, които моят баща беше издумал бавно и съдбовно цели двадесет и шест години преди това. И не че беше чак такъв скъперник на думите, та да помня, в коя година кое изречение е произнесъл, а защото тези три изречения съдържаха една много странна и не по-малко далновидна мисъл.
По онова време баща ми излезе в пенсия. Той, нашумелият в целия щат криминален следовател излезе в пенсия ненадейно за всички нас веднага след приключването на най-неуспешното следствие в инак завидната му кариера! Следствие, което бе водил, но не бе успял да доведе до край. Бяхме озадачени, чувствувахме, че се е случило нещо, опитвахме се да разберем. Но той не само че никога не заговори за това следствие, но и по никакъв начин не желаеше да му го припомнят.
Аз завърших специализацията си по психологическите науки и бях пред избора на по-нататъшния си път. Имах няколко много изгодни, примамливи и перспективни предложения, и то от водещи фирми. Скромността си е скромност, но според данните, които бях показал в областта на науката, и аз също бях един също така много изгоден, примамлив и перспективен обект за сделка. Знаеха го и фирмите, и аз го знаех, знаеше го и професорът ми. Размислях, претеглях плюсовете и минусите. А те бяха необозрими. Зад всеки плюс се криеше уловка, зад всеки минус прозираше добра компенсация — било то в долари или в някаква друга съблазнителна за всеки млад учен форма на свобода. Давах си сметка, че, така или иначе, сега аз продавах себе си и щом това не може да се избегне, то трябва да стане поне по най-изгодния за мен начин. Ваканцията преди последните си изпити прекарах в Лейк Констънс. И тогава именно баща ми произнесе трите паметни за мен изречения, които на всичко отгоре бяха свързани със загадъчното му последно следствие. Три изречения, с които наистина не ми каза почти нищо за същността на самото следствие! Но с тях той определи моя предстоящ избор, а чрез него и цялото ми бъдеще. Ето ги тези три изречения, които няма да забравя никога: