Бях заинтригуван! Какъв ли инцидент се криеше зад тази сцена? Каква ли простъпка на дангалака беше предизвикала това странно с жестокостта си наказание? Реших да повикам най-близкото дете и да го питам. Но веднага се отказах. Стана ми интересно сам да позная, сам да „изчисля“ що за простъпка би могла да заслужи такова наказание…
По едно време, потънал в мисли, забелязах, че децата се разотиват. Битият липсваше. Увлечен в задачата си, ги изпратих с разсеян поглед.
Никога не стигнах до решението на тази задача. Неведнъж съм мислил по нея. С не един човек съм говорил за нея. Но никое от решенията, които откривах, не можеше да й пасне точно…
Въпросът правилно ли щеше да бъде, или неправилно да се намеся и да прекратя наказанието и да проведа, от нивото и с правото на възрастта си, своеобразно разследване на случая на място тогава не стоеше пред мен. Децата сами трябва да решат детските си проблеми — това ми беше от ясно по-ясно…
Но дали, мисля си сега, дали те бяха решили правилно този свой проблем? На който аз останах безучастен свидетел? Докато се опитвах да „изчисля“ същността му?
И дали цялата тази история не е един изкристализирал модел на ролята на свидетел, в която и човекът въобще, и човечеството като цяло от дълго време са се поставили и те по своите си проблеми?
И ако е така, не доживяхме ли времето, не доживяхме ли заслужено времето, когато вече трябва да застанем на позорния стълб и роботите да се заизреждат пред нас и да ни бият плесници?
Писмо на самоубиец до себе си — това са в същност тези мои думи, които думам сега пред всепоглъщащата паст на холокристала. Той кротко ги ниже върху решетката си под различните му там ъгли и ъгълчета, които също сам си изчислява, когато трябва и както трябва… Аз само си думам думите и толкоз.
Но защо? Защо?! Какъв смисъл от писмо на самоубиец до самия себе си? Никакъв, разбира се. А до кой друг, моля? До роботите?
Те ще минат и без моето писмо! И също ще си издиктуват своето, когато им дойде редът да станат самоубийци, диктуващи писмо до себе си… Какво ли ще диктуват те тогава? Интересно какво… Абсурдно е да гадая. Много още време ще бъде трамбовано в онова, което ще бъдат техните думи, а също и в другото, което ще се крие зад тях… Винаги съм се славил с директната си връзка с времето и загадките му, негов пълномощник днес ме наричаха приятелите, формовчик на време ме наричаха онези, които се стремяха да ми станат приятели, врагове нямах. Лошо е, казват, но нямах… И въпреки цялото ми това заслужено самочувствие не се наемам да гадая какво ще диктува онзи бъдещ робот-самоубиец, озовал се един ден на мое място. Записващият му холокристал ще бъде по-модерен, разбира се, кой знае какъв хитроумен трик на техниката ще е, не е важно! Важното е друго. Внимателно, много внимателно бих изслушал какво диктува роботът-самоубиец и кому адресира думите си… Моите не са адресирани до роботите във всеки случай! Нека знаят това! А до кого? До някой хомо сапиенс? Който да си направи полезни изводи? Пази, боже, от такава ерес! Достатъчно отдавна съм се освободил от илюзиите си… И в същност ни най-малко не ме интересува съдбата на този натъпкан с думи кристал. Говори ми се — говоря. Омръзне ми — спра. Останалото е… Няма останало.
Толкова. Ще се опитам да поспя.
На път за Гетсимания Христос казал на Петър:
— Днес, в тая нощ, преди петел дваж да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене.
А Петър му отговорил:
— Ако трябва дори и да умра за Тебе, няма да се отрека от Тебе.
Но се отрекъл. И точно три пъти. И точно в посочения срок…
Какъв обаче бил изводът на Христос от тази случка? Изводът му е неочакван, но мъдър. Ето го:
— Върху този камък ще изградя моята църква. Върху този камък, върху същия този Петър!
И я изградил. И се оказал здрав камък…
— Няма камък, върху който да изградя моята църква, момче! — казваше дядо ми.
… А на кой камък да градя аз моята църква? Има ли такъв? Няма ли? Няма.
А няма ли камък, няма и църква.
„Толкова сме понесли, и красотата ще понесем!“ — е девизът на дъщеря ми и на многохилядната й разрушителна компания.
„Построй си дом на Везувий и живей във война с всички!“ — беше казал някой друг и кажи-речи няколко стотин години след него ние правим точно това… И го направихме!
Има ли камък, на който цялата ни цивилизация ще построи своята църква? Своето бъдеще?
Няма.
Христо Беляков мисли, че има. И е убеден в това. Прав ли е? Не знам. Но го съжалявам. Само удължава агонията си.
Как беше… „Ще ми отсекат главата и повече няма да се страхувам, че ще умра…“
Блажено спокойствие…