„Сине, ти си интелигентно момче и искам да те попитам слушал ли си някога симфония без фа-диез. или пък да си композирал случайно такава?… Подобна симфония ме накараха да напиша при последното ми следствие… Доколкото виждам как вървят нещата и доколкото схващам как ще продължат те. смятам да ти предложа при избора на служба да се ориентираш към мястото, което днес би избрала онази, знаеш я. Сюзън Келвин, и не само съм сигурен, че ще направиш добър избор с това. ами и че ще ми благодариш един ден за съвета…“
Това бяха трите му паметни изречения. И за да потвърдя колко дълбоки и правилни бяха те, сега с четирийсетгодишно закъснение бих благодарил на баща си. стига да съм сигурен, че настоящото ми писание има шансове да го догони нейде там из райските пасбища на дедите…
И до днес не съм проумял по какъв именно ход на мисли той е стигнал до препоръката, която ми даде за избор на служба! „Доколкото виждам как вървят нещата и доколкото схващам как ще продължат те…“
се беше обосновал той. Но какъв ли ход на мисли се е криел зад този превъзходен извод? Казвам превъзходен не само затова, че животът доказа правилността му, а и защото вече бях получил същия този съвет от една личност, далеч по компетентна от него — криминалния следовател в градчето Лейк Констънс, щат Южна Дакота, — една личност, за която е смешно слабо да се каже просто, че е компетентна, защото тя беше самата… да, самата Сюзън Келвин!…
Двайсет и шест години баща ми не беше промълвил и дума за последното си следствие. И по силата на някакво предчувствие само седмица преди смъртта си стори това, което сигурно е смятал, че един ден е длъжен да стори.
По негово предложение двамата излязохме на риболов при Южния завой. Вместо рибарските такъми обаче той извади от багажника на колата си чанта с отбрани напитки и закуски. Разположихме се на приятно място до самия бряг. След продължително мълчание — през което можах да разгледам и да си припомня познатите ми от детинство точки-ориентири на местността и да позадържа и поглед, и сърце върху неузнаваемо остарялото лице на баща ми — той заговори по темата-табу за нашето семейство, последното му следствие.
Самият аз бях научил служебно доста неща във връзка с това следствие и можах да направя съществено допълнение към разказаното от баща ми. За което той ми благодари искрено. Да, искрено ми благодари, но все пак само дотолкова, че научи конкретния вариант на случилото се. За него беше по-важен крайният резултат! Причината за случилото се баща ми не е знаел цели двайсет и шест години и през всичките тези двайсет и шест години е разигравал в самотата си такова множество от варианти, че, мислел той, действително случилият се вариант едва ли би му направил особено впечатление. И все пак истината го порази! Опитвах се да си представя как ли за него — не кой знае колко добре запознатия с въпросите на роботиката следовател — е изглеждал този сам по себе си сериозен казус: робот да наруши основен закон на роботиката! Едва ли го е приемал като допуснато вътрешно противоречие в самия робот. Това поне сигурно е знаел, то се знае от всички, и от децата: роботът е произведен и нагласен по такъв начин, че просто технически е невъзможно да бъде нарушен някой закон на роботиката — миг преди това роботът блокира!
И действително, самата конструкция и структурата на самоуправлението в робота изключват каквато и да било възможност за противоречие в обичайния смисъл на думата. Виж, когато (и ако) се стигне до нарушение на основен закон на роботиката, това наистина е противоречие, но от друг ранг, то е в същност противоречие в самия смисъл, в самата дефиниция, то е контрадикцио ин адиекто1, като „студена топлина“ например… Да, но подобни противоречия могат да съществуват в езика, в теорията, не и в практиката!