А ако все пак се осъществят черно на бяло? Както този странен робот в кабинета на баща ми? „А че съм… робот… не знаех…“ По какъв начин старият е можел да окачестви това, което е виждал с очите си? Що за реална невъзможност се бе изпречила на пътя му?… Какво ли си е мислил?
Е, да, повреда в робота, това сигурно е било първото, което му е дошло на ум. Но колкото и малко да е познавал роботите и техните принципи на действие и производство, той не е могъл да не знае, че основен принцип при робота е моменталното му и пълно блокиране при появата на каквато и да било неизправност в него! Голяма част от анекдотите, достатъчно популярни, за да бъдат известни и на баща ми, в които роботът се държи като пиян или луд, почиват на онези именно секунди или минути преди блокирането му, в които контролиращото го устройство в централната част на „мозъка“ наблюдава като през лупа всичко и във вътрешните процеси, и в поведението, докато прецени, че роботът трябва да бъде блокиран. Баща ми не може да не е знаел това и вероятно много скоро е отхвърлил хипотезата за повреда. Но с какво е заместил тази хипотеза? И въобще заместил ли я е с нещо заслужаващо внимание? Заместил ли я е на времето? Прозрял ли е нещо през двайсет и шестте години до момента, в който заговорихме по тази тема край Южния завой?…
Едва ли! Продължителното му мълчание, а и начинът, по който мълчеше тогава, при последния ни разговор, след като ми разказа началото на историята, загледан неотстъпно в тревата на метър-два пред себе си, подсказваше, че той не се бе добрал до задоволително обяснение.
Самият аз знаех достатъчно по въпроса. И служебно, и от личен интерес се бях запознал с тази история и можех да му кажа истината. Баща ми сигурно се досещаше за това. И го показваше в същност! Мълчанието му продължи дълго, достатъчно дълго, за да прозвучи като ясна покана към мен. Едно дълго, тежко, бащино мълчание. Разбирате какво значи то, нали? Това страшно нещо: бащиното мълчание!… В което пулсираше близък, глух и измъчен глас: „Хайде, сине, кажи ми, време е да науча всичко…“
Тогава и аз на свой ред се загледах в някакво място, където няма нищо за гледане, и заговорих.
Отвличането
Както и можеше да се очаква, първата реакция от страна на фирмата-производителка на робота към сигнала от Лейк Констънс, Южна Дакота, за задържането на нелегитимиращ се робот от серията „БИО-3“ беше спокойно-ироничното „Не може да бъде!“. Но и втората реакция не закъсня: „Всеобща тревога!!!“.
А в края на краищата камъните се струпаха в градината на Института за психороботи.
Институтът за психороботи вече трета година наблюдаваше с високомерно самочувствие света и хората през манхатънско-кафявите прозорци на двестаетажния си небостъргач. Той беше се сдобил с тази импозантна сграда чрез приходите, реализирани от най-оригиналната му и тънка разработка напоследък. Става дума за прословутия проект „РАБЛЕ“, чиято цел беше включването в системата от програми на роботите и на още една, и то принципно нова програма — чувството за хумор. Много и трудно преодолими усложнения бяха срещнати и триумфално форсирани при разработката на „РАБЛЕ“. Смешно наистина, но, както вече досадно често се случва, най-драматична си остана пак борбата за вишестоящото съгласие. Някои смятаха, че програмата е излишна, други я намираха за полезен, но прекомерно скъп лукс. И както си му е редът, прогнозираната крупна печалба от „веселите роботи“ реши въпроса.
… Атмосферата в залата за съвещания към кабинета на директора на института беше наелектризирана до краен предел. Директорът мълчеше с каменно лице. Заместник-директорите недоумяваха. С едно око гледаха тревожно директора, а с другото — въпросително към експертите. Експертите нямаха право на чувства — те мислеха. Попоглеждаха, все по-рядко, към директора, затваряйки кръга от погледи, и видът му им даваше нов стимул за мислене.
За кой ли път претегляха на логическите си везни вероятността да се случи това, което се беше случило — робот-андроид „БИО-3“, проектиран от тях и произведен под техен контрол, да наруши Четвъртия закон на роботиката! Резултатът бе неизменно един и същ: въпросната вероятност е равна точно на нула! И теоретически, и практически: точно нула! И практически, и теоретически: абсолютно невъзможно!
Дните минаваха, а тези три страни — директорът, заместник-директорите и експертите — търпеливо и методично натискаха с цялата си неизмерима в числа мощ двете страни на орехотрошачката, докато орехът вътре в нея така си и оставаше нестрошен, иронично-спокоен и… абсурден! Нещо повече! С всеки отминал ден задачата ставаше все по-ясно нерешима! За кой ли път започваха от „а“ и „бе“, но стигаха все до същата принципна безизходица…