Выбрать главу

Никоя от тези страни обаче не се и досети за бившия им колега, феноменалния математик и програмист Дик Гордон, който напусна института две години преди това. И не от несъобразителност не се досетиха! Просто никой от тях все още не знаеше пълната истина за онова, което се беше случило тогава с Дик. А то лежеше в основата на цялата тази история…

И тъй, две години преди инцидента с нелегитимиращия се робот, един военен институт, известен неофициално като Институт на Осбърн (по името на началника му), се беше сблъскал с неочакван проблем. Неизвестно как, но неговите агенти по кадрите не бяха забелязали навреме един рядко надарен ум, макар че инак добре се справяха със задачата си — да откриват още в колежите, в училищата и детските заведения бъдещите таланти. (В един младеж дори, работещ като шофьор на кола при Нюйоркското пристанище, те бяха успели да надушат неподозирана и от самия него гъвкавост на ума и сега този бивш шофьор е звезда в една от брейнсторминговите групи на института!) Да, добре си вършеха работата, но ето че бяха пропуснали този забележителен Дик Гордон. Той се изяви и прочу в Института за психороботи. Не просто талант, а гений в роботиката — това беше несъмнено. И естествено, Институтът на Осбърн направи необходимото, за да го привлече.

Но не успя!

Факт, с който военните, разбира се, не бяха свикнали и на който гледаха само като на временно затруднение. Досадното (за шефовете) и неприятното (за подчинените) беше, че това „временно“ се проточи повече от допустимото.

… Суровата, строга, спартанска обстановка в кабинета на генерал Уиндърмит беше сякаш неговото продължение. Висок, блед, кокалест, с много генералски вид той говореше на един свой пълен антипод — полковник Крейсли, пълничък, почти дебел, свеж и хрупкав като името си.

— Прекрачихте всякакъв срок, полковник! Дик отдавна трябваше да работи за нас!

— Господин генерал…

— Привличането на Дик е акция от решаващо значение! Можете ли да си представите какво изпитвам, полковник, докато докладвам пред генерал Осбърн, че още не сте успели?!

— Мога, господин генерал — чинната полуусмивка на полковника се трансформира в доза изстрадана умора. — Нали и аз идвам на доклад при вас…

— Грешите! Търпението се изчерпа! След един месец Дик трябва да работи тук!

— Може ли един въпрос, господин…

— Не! Защото след един месец и Осбърн ще ходи на доклад. Пред президента!

Малките началства по-умеят да си угаждат. Кабинетът на полковник Крейсли би изглеждал пред генералския като мастилница върху бюро, но затова пък разкошът му се е отразил сякаш и в качеството на въздуха. И самочувствието на полковника тук е друго. Разбира се, доколкото мръсната история с този маниак Дик още не е размърдала почвата под краката му. Откровено презрение и злоба се редуваха на червендалестото му лице.

— Негово светейшество Дик Гордон не желаел, моля ви се, да работи за военни цели! Сякаш някой някъде работи за нещо друго! Профан!… Лесно му е на шефа. Трябвало! А как!… То впрочем и на мен ми е лесно…

Полковникът бързо си върна доброто разположение на духа — други чувства трудно се задържаха в него. Съсредоточено, все едно върши отговорна работа, той се настани в креслото си. Замислено изчерта някакви фигури по терминала и натисна един от клавишите му.

— Джони, вземи Клод и веднага елате при мен! Толкова време вече тези двамата не успяха да се справят с Дик. Сега ще им даде да разберат! Бивши научни работници, специалисти по психология, сега оперативни работници за специални поръчки, двамата се появиха със съвсем вкиснат вид. Нима е дошло времето за първия им, и последен, разбира се, провал?

— След един месец Дик трябва да работи тук. Казвам трябва, но вие разбирайте ще работи. Свободни сте — бавно, без да повишава глас, с благ и малко скръбен тон, произнесе полковникът. Но Джони и Клод много добре знаеха какво се крие зад тази благост.

Ясно им беше и другото. Още днес те трябва да се срещнат с Дик. Още днес трябва да решат възможно ли е въобще да се очаква той да склони. И ако не, да обмислят мерки за натиск върху него. Натиск без ограничения! Обвинение в подривна дейност, в шпионаж, заплаха със съд и затвор, отвличане на сина му… Всичко! Защото тяхната, на Джони и Клод, съдба се сплете здраво с тази на Дик — след един месец или и тримата ще работят тук, или ще са вън от играта.

— След час те чакам в колата — каза Джони, докато вървяха по подтискащо дългия коридор.

Да, здраво се сплетоха съдбите им… Александър на времето добре решил задачката на гордиевия възел. С меча! Но ако едно от въжетата на възела е нишката на твоята собствена, топла и крехка, съдба? А другото е от… от някакъв безумно твърд, студен метал? Странно впрочем как съдбата на всеки за самия него е все топла и крехка, докато същата тя, гледана отвън, през дистанцираното и себично чуждо око, е студена и корава, ожулваща и протриваща отсрещната съдба, в този неизбежен възел — живота. Живот с хора и сред хора. А адът, това са другите, твърдял някога Сартр! Но и тази мисъл не е всичко, само част от злото е, което, за да не остане сякаш незавършено, е допълнено и се кипри с бляскавите шипове на още един ужасяващ факт, наранявал и ослепявал и самия Достоевски — фактът, че другите са мнозинство!… Вероятно и Дик, ако подозира решимостта ни да не го оставим на мира, докато не дойде при нас (а той не може да не знае това, достатъчно умен е), за него ние пък, аз и Клод, ние, военните, сме тези ужасни други, сме студеното и кораво стоманено въже, оплело в неогордиев възел топлата и крехка нишка на неговата съдба. Както и да е!