Едно е важното — трябва да направим така, че да се окаже прав той. Ние да бъдем металът и да скъсаме неговата нишка. И ще я скъсаме! Остава само „дребната“ подробност — как?
Джони извади дебела папка, досието на Дик. Запрелиства я. Да, ето го тук един от най-острите ръбове на Дик, съвсем оголен в изказванията му по разни събрания: на колко минути по колко долара се изразходвали за въоръжаване, по колко тона експлозиви се падали на човек от планетата, колко пъти повече средства се харчели за военни цели, отколкото за образование и здравеопазване, колко болници можели да се построят с парите от един бомбардировач или самолетоносач и т. н., и т. н.
Досадно наистина, но това е той, Дик — човек щедро, без мяра надарен с пробивен математически ум, който обаче не си гледа таланта и дарбите, а отблизо следи профсъюзните, студентските и какви ли не още борби и дори се заканва, че някой ден ще се включи в тях. „При евентуална промяна в насоката на активност — извънредно опасен!!!“ — е записал по-долу съответен служител от съответното ведомство. Това малко вълнува Джони, защото профсъюзните, студентските и т. н. лидери рядко свършват нещо повече, освен да оплетат кошницата си и да се заемат с пълненето й. Пък и грижа на други е да наблюдават и контролират този забележителен процес. Задачата на Джони сега е да мисли не за „евентуалната промяна в насоката на активност“ на Дик, а за промяна на мястото на неговата активност — от Института за психороботи в Института на Осбърн. Една уникална задача наистина, поне по своята структура: дадено ти е условието, даден ти е и отговорът й, а от тебе се иска (само!) да откриеш път до него. минавайки през отбрани тресавища и джунгли…
Джони прерови, за кой ли път, досието на Дик. Дълго барабани с нервни пръсти по бюрото, загледан в една меко изплъзваща му се точка. А малко по-късно, докато колата гълташе километрите към Института за психороботи, каза на Клод:
— Знаеш ли, жал ми е все пак за този Дик! Ако и сега не склони, ще трябва…
— Дано склони…
— Но Дик не склонил…
Баща ми лежеше на тревата, очите му — затворени, чашата — върху корема. Ще речеш, заспал. Нищо подобно! Знаех възгледите му, знаех ненавистта му към военните (единствен сериозен конфликт между нас!) и не се съмнявах какво садистично удовлетворение му носеше фактът, че все пак именно те, военните, участвуват по някакъв мерзък начин в отнелата спокойствието на старините му история.
Помълчах, отпих от чашата си… Отпи и той! Спи ли?! Не го познавате! Вероятно сега го притеснява само едно — да не би участието на военните да се окаже недостатъчно мерзко! И „Хайде, продължавай!“ — ми вика наум.
— Да, Дик не склонил — повторих.
Фоайе в Института за психороботи. Млад, двайсет и седем годишен мъж, облечен по младежки и с младежки движения, пие поредното си кафе. Едва ли някой би открил в него корифея на роботиката и приложната математика, онзи Дик, за когото се говори и по симпозиумите, и по кафенета, и в президентски резиденции. Онзи Дик, който за ужас на съответните делови кръгове отказваше категорично да се премести в оборудвания до границите на фантастичното Институт на Осбърн, където за месеци щяха да го направят и милионер на всичко отгоре.
— Привет, Дик! Току-що негово височество компютърът ме сюрпризира със следното: „Съжалявам! Реорганизираната трета секция на помощната програма, от седмо подниво не е в състояние да приеме отговора на зададения въпрос. Възможни причини: индикаторът за изчакване“.
— Здрасти, Бил! Брат ти спечели конкурса, нали?